Нашите предци [bg]

Изобщо заради Джан дей Бруги, който му висеше на главата, четенето, с което се развличаше по час-два, стана главно негово занимание, смисъл на целия му ден. В резултат на увлечението, с което непрекъснато преглеждаше томове, изработваше си мнение за тях и ги сравняваше поради необходимостта да се запознава с все нови книги за Джан дей Бруги и растящата нужда да чете за себе си, Козимо бе обзет от такава страст към литературата и човешкото знание, че не му стигаха часовете от изгрева до залеза за всичко, дето желаеше да прочете, и когато се спуснеше мракът, продължаваше на светлината на фенер.

Накрая откри романите на Ричардсън[28]. На Джан дей Бруги те допаднаха. Щом свършеше някой том, искаше друг. Орбеке достави цяла купчина книги. Разбойникът имаше какво да чете цял месец. Като си осигури мир и спокойствие, Козимо се нахвърли на „Животоописанията“ на Плутарх[29].

През това време Джан дей Бруги се валяше в своето леговище. Косите му бяха щръкнали, пълни със сухи листа, полепнали и по набръчканото чело. Зелените му очи се зачервяваха поради усилието да се взира. Той четеше и четеше, като бясно движеше челюстта си при сричането и държеше високо пръст, намокрен със слюнка, винаги готов да прехвърли страницата. Докато четеше Ричардсън, едно умонастроение, което отдавна дремеше в душата му, започна да го терзае. Обзе го желание за дни, изпълнени с установени домашни навици, за връзка с роднини, за семейни чувства, за добродетели, за неприязън към злите и порочните. Всичко, което го заобикаляше, повече не го интересуваше или будеше у него отвращение. Не излизаше вече от бърлогата си, освен за да изтича до Козимо и да смени тома, особено когато попаднеше на многотомен роман и увисваше по средата на разказа. Живееше си тъй усамотен, без да си дава сметка за бурята от неприязнени настроения, която се надигаше срещу него сред жителите на гората. Някога те бяха негови доверени съучастници, но сега им беше дотегнало някакъв си бездеен разбойник, който при това привлича към себе си цялата сган от стражи, да им се мотае в краката.

Допреди време всички от околността, които имаха да уреждат сметки с правосъдието и за дреболии (като обичайните дребни кражби на скитниците калайджии), и за истински престъпления (на негови побратими, търсени от закона), се бяха обединили около него. За всяка кражба или грабеж тези хора се ползваха от неговия авторитет и опит, прикриваха се зад неговото име, което летеше от уста на уста, а оставяше тях в сянка. Дори и ония, които не вземаха участие в престъпните набези, се възползваха от тях по някакъв начин, когато грабежите бяха сполучливи, защото гората се изпълваше с откраднати вещи и контрабандна стока от всякакъв вид. Плячката трябваше да се преправи и препродаде и за всеки, който се навърташе в гората, се намираше нещичко, с което да върти търговийка. А ония, които грабеха за своя сметка, без знанието на Джан дей Бруги, използваха неговото всяващо ужас име, за да плашат нападнатите и тъй да добиват повече. Хората живееха в страх. В лицето на всеки непрокопсаник виждаха Джан дей Бруги или някой от неговата банда и бързаха да развържат кесиите си.