Последната одисея [bg]

Нехир махна пренебрежително с ръка.

— Сега разбирам. Смяташ, че предателят Хунайн се е опитвал да открие въпросните феаки. Защо?

— Спомнете си за златните и сребърните кучета, създадени от Хефест. В „Одисея“ се казва, че богът ги дал на цар Алкиной. А той е бил владетелят на феаките.

Нехир се намръщи.

— Имаме бог, който е дал подаръци на неизвестен народ. И може би им е давал и много други. Това няма как да не е заинтригувало Хунайн. Той и братята му винаги търсели знания, изгубени от други царства. Цялото пътуване на Хунайн започнало, защото бил натоварен със задачата да научи повече за хората, които той нарича в дневника си „Великия враг от времето на поета“ — народ, който с един замах заличил три царства. Кой би могъл да има силата и технологиите за подобно нещо?

Нехир я погледна в очите.

— Феаките.

— Като се има предвид нагласата на Хунайн, напълно си представям как е стигнал до това заключение. — Елена се обърна към нея. — Хунайн е заминал оттук да търси феаките. И ако съм права, това може би ни дава някои насоки накъде да продължим.

Нехир не каза нищо. Елена седна на стола си и прехапа устна. Надяваше се, че казаното дотук ще е достатъчно. Накрая жената се обърна към вратата и рязко извика Кадир.

„О, не…“

Гигантът нахълта в стаята, като му се наложи да се наведе, за да мине през вратата. Елена погледна извинително Джо.

„Съжалявам“.

Кадир отиде при бюрото, помъкнал под мишница някакъв голям пакет, увит в плат. Елена предположи, че това е някакво ново устройство за изтезаване на Джо, с което искаха да я накажат, задето се е провалила на теста. Вместо това гигантът вдигна предмета и с изненадващо леко движение го постави върху бележките й, след което отстъпи назад.