Последната одисея [bg]

Той я последва, дрънчейки с веригата си.

— Не мисля, че кълването в последния момент ще помогне.

След като бяха качени на яхтата, тяхната похитителка — жената със студени очи на име Нехир — ги беше довела в този салон, а неколцина от хората й домъкнаха сандъци с книги. Тя ги беше заключила тук с една проста заръка: Впечатли ме по залез-слънце, или той ще страда.

Беше очевидно, че това е някакъв тест.

„И аз съм онзи, който ще опита камшика“.

Макар че едва ли смятаха да го шибат с камшик.

Докато го оковаваха, беше забелязал как отварят един сандък. Едрото добиче Кадир беше извадил от него мангал, триножник и тежко желязо за жигосване. Докато го правеше, гигантът нито за миг не откъсна мъртвешкия си поглед от Ковалски.

Дори сега, докато заставаше до бюрото на Елена, лявото му бедро туптеше от сутрешното изгаряне с нажежената маша. Кучите синове поне бяха превързали раната. Едва ли от добри чувства, а по-скоро от загриженост, че момчето за пердах може да умре преждевременно от отравяне на кръвта. Определено не си направиха труда да наместят счупения му нос, а само му сложиха лепенка. Не се погрижиха и за огромната синина на кръста, след като едва не счупиха гръбнака му.

„Толкова ли скъп е станал ибупрофенът, мътните да го вземат?“

Двукрилата врата на салона зад Елена се отвори. Тя леко трепна и се обърна. В коридора видя въоръжени пазачи и заплашителната грамада на Кадир, който беше скръстил дебелите си ръце на гърдите си.

Нехир влезе в салона. Беше облечена цялата в черно, включително и шала върху косата й. С нея влязоха двама мъже с къси автомати. Явно не искаха да рискуват с Ковалски.

Тъмните очи на Нехир огледаха помещението и се задържаха върху пръснатите на бюрото книги и листа.

— Виждам, че си била заета.

Елена се обърна към Ковалски. Очите й блестяха от страх. И двамата знаеха какво предстои.

„Тестът“.