Наследниците на Винету

— Вие също не сте достойни за заплюване! — продължих аз. Нова дълбока тишина. После чухме стария дълъг сиус да казва нервно с половин глас:

— Уф, уф! Това не е човек!

— Не е човек! — пригласи Тусага Сарич.

— Знае ли моят червен брат какво може да се прочете в старите вампуми за Амвона на Дявола, на който се намираме?

— Да.

— Че тук Добрия дух слуша всичко, което Злия дух говори?

— Да.

— И го наказва за това?

— Даже много строго! Най-вече със смърт!

— Дали той говореше сега, Добрия дух? Какво да правим? Аз не оставам тук!

— Аз също!

— Дим да ви няма! — заповядах им аз. — Махайте се, изчезвайте!

Веднага подейства. Всички затърчаха и се юрнаха надолу по стъпалата. Само Киктахан Шонка не можа да го стори. А пък тъкмо той береше най-голям страх.

— Помогнете ми, помогнете! — зарева. — Искам да сляза, и аз, и аз!

Но вождовете бяха прекалено бързи. Не му помогнаха. Трябваше да отидат неколцина други и да свалят върховния си вожд. При това той изгуби скалповата си перука, ала хич и не обърна внимание. Тя трябваше да бъде носена зад него, докато стигна коня си. Там той я нахлупи и даде заповед за незабавно потегляне и напускане на Девълз палпит, чийто престиж вероятно бе нараснал по такъв начин, че те сега го считаха за десеторно по-свещен, отколкото по-рано. Единствената им грижа в момента бе да си плюят час по-скоро на петите. Отказаха се даже да чакат и заловят Олд Шетърхенд. Постовете и пазачите бяха отзовани, а после всичките осемдесет човека препуснаха в индианска нишка, както бяха дошли.

Докато гледахме след тях, около устните на Младия орел заигра весела усмивка и, мисля, аз също не се разплаках.

— Тази победа ме радва повече — каза той, — отколкото ако се бяхме били с тях и ги бяхме избили до един. Това е победа на науката, а не на кървавата томаховка.

— На теб известен ли ти е този дял от науката? — попитах го.

— Да. Трябваше да се запозная с него. Акустиката е част от теорията за въздуха. Аз отидох при бледоликите, за да изуча аеростатиката и аеронавтиката. Зная, че още древните асирийци, вавилонци и египтяни са познавали тайната да слушат на някоя точка съвсем ясно какво се говори на друга, отдалечена от нея. И съм толкова радостен и горд да узная днес, че дедите на настоящата червена раса не са стояли по назад в тези знания от онези народи. Наш дълг е да призовем всичко, което сме изгубили оттогава, в пробуждащата се душа на нашата нация. Ние се молим на Великия, добър Маниту да ни дари със сила и радост за това важно и красиво дело!

Когато и последният от осемдесетте индианци беше изчезнал, напуснахме подслушвателния си пост. Но не се върнахме веднага горе, а отидохме по-напред, до онази част на котловината, където бяха индсманите, и обходихме мястото, за да видим дали няма да извлечем нещо полезно от дирите им. Нямаше нищо. Но когато се качих накрая на палпита, където бяха седели вождовете, видях на едно от стъпалата, съвсем в ъгъла, да се търкаля някакъв предмет, който несъмнено не се бе намирал тук преди идването на индианците, иначе положително щеше да ми се набие на очи. Вдигнах го и го разгледах. Бяха две малки кучешки лапички — не само възглавничките с ноктите, а целите, — гладко срязани и много грижливо съшити с еленови сухожилия, така че представляваха нещо като двойна ръчичка, чиито пръсти сочеха в противоположни посоки. Показах я на Младия орел.