Колието на кралицата

— Родена съм Валоа, Ваше високопреосвещенство, така както вие сте роден Роан. Това е всичко, което знам — каза тя.

И тези думи бяха изречени с такова смирено достойнство, което се бунтуваше под бремето на нещастието, достойнство на жена, която се чувства неоценена, те бяха едновременно толкова съзвучни и достойни, че принцът не можеше да бъде засегнат, но човекът в него бе трогнат.

— Госпожо, забравих, че първите ми думи трябваше да бъдат едно извинение. Вчера ви бях писал, че ще дойда тук, но бях ангажиран във Версай за един прием в чест на господин Дьо Сюфрен. Трябваше да отложа удоволствието да ви видя.

— Ваше високопреосвещенство ми оказва прекалено голяма чест, като се е сетил за мен днес, и господин Дьо ла Мот, съпругът ми, ще съжалява още повече в изгнанието, където го задържа нищетата ни, тъй като то го лишава от удоволствието на едно толкова височайше посещение.

Думата съпруг привлече вниманието на кардинала.

— Вие живеете сама, госпожо? — запита той.

— Съвсем сама, Ваше високопреосвещенство.

— Това е благородно от страна на една млада и красива жена.

— Това е естествено, монсеньор, за една жена, попаднала в общество, съвсем различно от това, от което нищетата й я отдалечава.

Кардиналът мълчеше.

— Изглежда — подхвана той, — генеалозите не отричат произхода ви?

— Каква полза от това? — каза презрително Жана, отмятайки с очарователен жест малките напудрени къдрици от слепоочията си.

Кардиналът притегли фотьойла си, сякаш за да приближи към огъня краката си, и каза:

— Госпожо, бих желал да зная с какво бих могъл да ви бъда полезен.

— С нищо, Ваше високопреосвещенство.

— Как така с нищо?

— Ваше превъзходителство бездруго ми оказва такава чест.

— Да говорим по-откровено.

— Не бих могла да бъда по-откровена, отколкото съм, монсеньор.

— Току-що се оплаквахте — каза кардиналът, оглеждайки се, сякаш за да припомни на Жана това, което бе казала за мебелите на кокотките.

— Разбира се, да, оплаквах се.

— Тогава, госпожо?

— Монсеньор, виждам, че Ваше превъзходителство иска да ми направи подаяние, нали?

— Е, госпожо…

— Точно така. Подаяния получавах, но повече няма да приема.

— Какво ще рече това?

— Ваше високопреосвещенство, от известно време съм достатъчно унижавана, невъзможно ми е повече да се съпротивлявам.

— Госпожо, вие злоупотребявате с думите. Нещастието не опозорява…

— Дори с името, което нося! Хайде де, вие бихте ли просили, вие, господин Дьо Роан?

— Не говоря за себе си — каза кардиналът с недоумение, смесено с високомерие.

— Ваше високопреосвещенство, знам само два начина за търсене на милосърдие — в карета или пред дверите на църквата, със злато и кадифе, или в дрипи. Преди малко аз вече не очаквах да бъда почетена с посещението ви, мислех се забравена.

— Аха! Все пак вие сте знаели, че именно аз съм ви писал? — каза кардиналът.

— Нали видях вашия герб върху печата на писмото, което ми направихте честта да ми напишете.