Колието на кралицата

— Тя не ми я даде, не.

— Как тогава е във вашите ръце?

— Тя я забрави при мен.

Кардиналът се замисли, така се замисли, че с това заинтригува графиня Дьо Валоа, и тя реши, че трябва да внимава. После кардиналът вдигна глава и като гледаше внимателно графинята, попита:

— И как се казваше тази дама? Ще ме извините, нали, задето ви отправям този въпрос, самият аз съм много смутен в ролята на съдия.

— Наистина, Ваше високопреосвещенство, въпросът е странен — каза госпожа Дьо ла Мот.

— Недискретен — може би, но странен…

— Повтарям: странен. Ако познавах дамата, която остави тук тази кутийка…

— Тогава?

— Тогава щях вече да съм й я изпратила. Сигурно тя държи на нея и аз не бих искала да заплати за визитата си с четиридесет и осем часа безпокойство.

— Следователно вие не я познавате…

— Не, знам само, че е милосърдна дама от благотворителна къща…

— От Париж?

— От Версай…

— От Версай… Главната дама на благотворителна къща?

— Монсеньор, аз приемам жени, които не унижават една бедна жена, като й носят помощи, а тази дама, на която благодетелни хора бяха пояснили положението ми, посещавайки ме, остави сто луидора на камината ми.

— Сто луидора! — изненада се кардиналът, после разбра, че можеше да засегне самочувствието на Жана.

Наистина Жана трепна.

— Извинете, госпожо — добави той, — не се учудвам, че са ви дали тази сума. Напротив, вие напълно заслужавате загрижеността на милосърдните хора и произходът ви ги задължава да ви бъдат полезни. Само титлата „благородна дама“ ме учудва, те правят обикновено по-малки дарения. Бихте ли могли да ми опишете тази дама, графиньо?

— Трудно, Ваше високопреосвещенство — каза Жана, за да изостри любопитството на събеседника си.

— Как така трудно? След като е идвала тук…

— Разбира се. Но тази дама, която вероятно не желаеше да бъде позната, криеше лицето си под една широкопола шапка, освен това бе загърната в кожи. Впрочем…

Графинята изглеждаше така, сякаш се мъчи да си спомни нещо.

— Впрочем? — повтори кардиналът.

— Мисля, че видях… Не твърдя, монсеньор.

— Какво мислите, че сте видели?

— Сини очи.

— А устата?

— Малка, но въпреки това устните плътни, особено долната.

— Висока или средна на ръст?

— Среден ръст.

— Ръцете?

— Съвършени.

— Шията?

— Дълга и тънка.

— Лицето?

— Строго и благородно.

— Акцентът?

— Леко затруднен. Но вие може би познавате тази дама, Ваше високопреосвещенство?

— Как да я позная, госпожо графиньо? — попита живо прелатът.

— Ами по начина, по който ме разпитвате, монсеньор, или дори само по симпатиите, които всички творци на добри дела изпитват едни към други.

— Не, госпожо, не. Не я познавам.

— При все това, Ваше високопреосвещенство, ако имате някои съмнения…

— Но по какъв повод?

— Предизвикани от този портрет например?

— Ах! — възкликна оживен кардиналът, който се боеше, че е позволил на дамата твърде много да се усъмни. — Да, именно, този портрет…