Мравките

Поради липса на джобно фенерче, без много да му мисли, той се зае да измайстори факла. Успя да отчупи единия крак на масата, уви около нея дебел пласт смачкани вестници и ги запали. Дървото пламна лесно и се разгоря с малък, но равномерен пламък, който трябваше да устои на въздушните течения.

Момчето незабавно тръгна надолу по витата стълба, държейки в едната си ръка факлата, а в другата джобното ножче. Обзет от решителност и стиснал зъби, той се чувстваше герой.

Все слизаше, слизаше… Едно безконечно спускане по спирала. Струваше му се, че това продължава вече часове, огладня, стана му студено, но волята да победи не го напускаше.

Напрегнат до крайност, той ускори ход и започна да крещи под грубо одялания свод, като ту зовеше майка си и баща си, ту надаваше оглушителни бойни викове. Сега в походката му имаше изключителна увереност, докато се спускаше стремително от стъпало на стъпало, без съзнанието му да участва в това движение.

Внезапно се озова пред някаква врата. Бутна я. Две банди плъхове, които се биеха, се разбягаха при появата на крещящото дете, озарено от пламъците.

Най-старият плъх беше угрижен: от известно време посещенията на „големите“ бяха зачестили. Какво означаваше това? Дано този не подпали скривалищата на бременните женски!

Никола продължи своето спускане, той толкова бързаше, че дори не забеляза плъховете… Още стъпала и още странни надписи, които нямаше намерение да чете този път. Внезапно долови някакъв шум (шляп, шляп) и усети докосване. Един прилеп се заплете в косите му. Ужас. Помъчи се да се освободи, но животното беше като залепнало за главата му. Опита да го отблъсне с факлата, но само си опърли няколко кичура. Изпищя и се затича нататък. Прилепът стоеше върху главата му като шапка. Пусна се едва след като смукна малко кръв.

Никола не чувстваше вече умората. Дишайки шумно, с пулсиращи до спукване сърце и слепоочия, той ненадейно се блъсна в някаква стена. Падна, но веднага се изправи с невредима факла. Прокара пламъка пред себе си.

Действително беше стена. Нещо повече: Никола разпозна бетонните и стоманените плочи, който баща му бе довлякъл. Циментовата спойка беше още прясна.

— Татко, мамо, отговорете, ако сте тук!

Нищо, нито звук с изключение на натрапчивото ехо. Макар че навярно беше вече близо до целта. Готов бе да се закълне, че тази стена може да се върти около оста си… понеже така става във филмите и понеже нямаше друга врата.

Какво ли се криеше отвъд? Най-сетне Никола зърна един надпис:

Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

Точно под него имаше малък циферблат с копчета. По него нямаше цифри, а букви. Двадесет и четири букви, с помощта на които трябваше да се състави дума или изречение в отговор на въпроса.