Мравките
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Les Fourmis #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Мравките». Краткое содержание книги:
Те са един милиард милиарда. Ние едва ги забелязваме, те обаче ни дебнат отдавна. За някои от тях сме богове. За други — злотворни същества. С удивителен интелект и организация, на които могат да завидят и най-страховитите армии, те се готвят за бъдещата безпощадна битка. Кои ще бъдат истинските господари на земята? От отговора на този въпрос зависи тяхното оцеляване… Също и нашето.
Точно в този момент една еднодневка се удря в паяжината с такава сила, че краищата на нишките незабавно се увиват здраво около нея… Тя се е родила едва преди няколко минути и е щяла да умре от старост след няколко часа. Мимолетен живот, живот на еднодневка. Трябвало е да действа бързо, без да губи дори четвърт секунда. Как бихте запълнили вие битието си, ако знаехте, че сте родени сутринта и ще умрете вечерта?
Едва-що излязла от двегодишното си състояние на ларва, еднодневката тръгва да търси женска за размножаване. Напразен порив към безсмъртие чрез поколението. Единствения ден на своя живот еднодневката посвещава на търсене. Не мисли нито за храна, нито за почивка, нито пък да придиря.
Най-страшният й враг е Времето. Всяка секунда е неин противник. Редом с времето ужасният паяк е по-скоро препятствие, което я бави, но не и враг в истинския смисъл на думата.
Тя чувства как старостта с бързи крачки прониква в тялото и. След няколко часа ще бъде грохнала старица. Изгубена е. Родила се е напразно. Какво убийствено поражение…
Еднодневката се бори. Проблемът при паяжините е, че ако се движиш, сам се уплиташ, а ако останеш неподвижен, това пак няма да те спаси…
Паякът отива до нея и я омотава допълнително няколко пъти. Ето че два прекрасни екземпляра дивеч ей сегичка ще осигурят всички необходими белтъчини за направата на втора паяжина още утре. Но тъкмо когато се кани да приспи жертвата си, усеща някакво ново, различно трептене. Едно… разумно трептене. Тип, тип, типтиптип, тип, тип, типтип. Това е женска! Тя приближава по едно от въжетата, като го подръпва, за да прати сигнала:
Аз съм твоя, не идвам да крада от храната ти.
Мъжкият никога не е срещал нещо по-еротично от това трептене. Тип, тип, типтиптип. Той не издържа повече, втурва се към своята възлюбена (тя е младичка, само на четири смени на хитина, докато той е вече на дванадесет). Тя е три пъти по-едра от него, но той харесва тъкмо пълничките. Показва й двете жертви, от които скоро ще почерпят нови сили.
После заемат положение за копулация. При паяка това е доста сложно. Мъжкият няма пенис, а нещо като двойно генитално оръдие. Той набързо изплита мишена, наподобяваща умалена паяжина, и я поръсва с гамети. После навлажнява с тях единия си крак и го пъхва във влагалището на женската. Крайно възбуден, той повтаря тази операция няколко пъти. Младата красавица от своя страна така се превъзнася от възторг, че в един момент не може да се сдържи, обръща се и отхапва главата на мъжкия.
Оттук нататък би било глупаво да не изяде и останалото. Тя постъпва точно по този начин, но и след това продължава да е гладна. Нахвърля се върху еднодневката и прави живота й още по-кратък. Сетне се обръща към царицата-мравка, която, като вижда, че идва мигът на убождането, изпада в паника и започва да рита с крака.
56-а женска решително има късмет, защото появата на ново действащо лице, задаващо се шумно на хоризонта, отново преобръща ситуацията. Това е една от онези южни животинки, които напоследък проникват все по на север. Право казано, доста едра порода, бръмбар с един израстък, сиреч бръмбар-носорог. Той се блъска точно в средата на паяжината, разтяга я, като че е от смола… и я скъсва. Прекрасната копринена тъкан става на висулки и носещи се по въздуха отломки.
Женският паяк вече е скочил с помощта на свързващото въже. Освободена от белия си хомот, царицата-мравка предпазливо се влачи по земята, без да може да полети.
Ала паякът си има други грижи. Той се изкатерва по един клон, за да свие там гнездо, в което да снесе яйцата си. Когато десетките малки се излюпят, първата им работа ще бъде да изядат своята майка. Така стоят нещата при паяците, никой не казва „благодаря“.
— Билсем!
Той бързо отдалечи слушалката от ухото си, като че бе някакво жилещо животно. Беше неговата шефка… Соланж Думенг.
— Ало?
— Бях ви дала нареждания, а вие още нищо не сте свършили. Какво се мотаете? Да не чакате целият град да пропадне в това мазе? Познавам ви, Билсем, мислите само да мързелувате! Само че аз не понасям лентяите! Искам да приключите е този случай до четиридесет и осем часа!
— Но, госпожо…
— Никакво „госпожо“! Вашите хора получиха моите разпореждания и от вас се иска само да слезете заедно с тях утре сутринта, всичко необходимо ще ви очаква там. Така че размърдайте си задника, дявол да го вземе!
Билсем изпадна в стрес. Ръцете му се разтрепериха. Нима не беше свободен човек? Защо трябваше да се подчинява? За да избегне безработицата, за да не бъде изключен от обществото. Тук и сега единственият начин да спечели свободата си бе да се превърне в клошар, а той не беше готов за подобно изпитание. Чувството му за ред и за приобщеност влезе в разрез с желанието да не се прекланя пред чуждата воля. На бойното поле, сиреч в стомаха му, се появи язва. Уважението към реда надделя над порива към свобода. И той се подчини.