Вендета: Отмъщението на Лъки
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вендета: Отмъщението на Лъки». Краткое содержание книги:
— За нищо не става — оплака се той. — Винаги ме съветва да върша глупости. Не знам защо го слушам, тъпото копеле ми струва пари всеки проклет ден.
— Тогава защо го слушаш? — попита Лъки, сви се на един стол и бръкна в чантата си за цигарите.
Джино се взря в нея.
— Какво има, дечко? Имам силното подозрение, че не си дошла по работа толкова рано сутринта.
— Препих — каза тя разкаяно. — Помислих си, че мога да споделя махмурлука си с тебе.
— Продължаваш да живееш като момче, а? — рече Джино, клатейки неодобрително глава. — Не знаеш ли, че дамите не трябва да правят такива неща?
Тя намери цигара и я запали.
— Веднъж ти казах, Джино, преди много време — тя продължи с груб момчешки глас, — че не съм дама, а съм Сантейнджело — точно като тебе.
Той направи гримаса.
— Да, да, мога ли някога да го забравя. Ти беше доста проблемно дете.
Тя го фиксира с усмивка на победител.
— Проблемното дете се е развило добре, а?
— Нямам оплаквания — и той млъкна за момент. — Как я караш всъщност?
Тя сви рамене — изнервена, изморена и объркана.
— Оправям се някак си — отговори тя, без да е сигурна как се чувства.
Той я погледна разбиращо.
— Необходимо е време, дете.
— Да, Джино — кимна тя и за секунда си пожела отново да е малко момиченце и да може да се хвърли в покровителствените му и нежни ръце. — Знам.
— Преживели сме много неща заедно, дечко — рече той, докато я изучаваше с черните си очи, на които приличаха нейните.
— И това го знам — обади се тя тихо.
— Е, добре, значи ти си Сантейнджело. Никога не го забравяй.
Тя меко се усмихна.
— Доколкото мога.
Той се изправи — дори на тази възраст беше винаги в движение.
— Искаш ли чай? Или кафе?
— Не, благодаря — отговори тя, прикривайки една прозявка. — Нали мога да си взема душ?
— Използвай стаята за гости. Ще кажа на Пейдж, че си тук.
— Не я буди.
— Ха! Цялата руска армия не би могла да я събуди, ако тя сама не реши да става.
Стаята за гости беше декорирана с английски селски пейзажи. Не беше по вкуса на Лъки, но въпреки това трябваше да признае, че Пейдж бе свършила добра работа.
Приближи се към големия панорамен прозорец и се загледа в добре поддържаната зелена поляна, избуяла и сочна, в цъфналите в мораво храсти и в синия басейн с форма на бъбрек. Басейните й създаваха лошо усещане — от онзи ужасен ден, когато беше открила тялото на майка си…
Не! Нямаше да поеме това разрушително пътуване по пътеката на спомените. Не и днес.
Хвърли всичките си дрехи и влезе в банята. Спря за момент пред високото колкото цялата стена огледало и се взря в отражението си. Младежкият вид се предаваше по наследство в семейството — тялото й — дори и след раждането на три деца — беше с маслинова кожа, тънко и жилаво, с твърди гърди и дълги крака.
Алекс Уудс не го беше видял. След онази страстна целувка на паркинга нещата се бяха развили много бързо. Крайпътен мотел. Никакви разговори. Страстта им беше такава, че се бяха нахвърлили един върху друг без никакви сексуални нежности. Бързо чукане на тъмно. Като кола.
Това й напомни за дивите й години, когато си лягаше с толкова мъже, с колкото й се искаше, без да чувства абсолютно никаква вина. „Не ми се обаждай. Аз ще ти звънна“ — това беше мотото й. Боже! Изглеждаше като преди милиони години. Доста преди СПИН-а.
А след това срещна Лени. Истинската й любов. Духовният й спътник. И за първи път животът й стана цялостен. Докато си мислеше за Лени, сълзите най-сетне дойдоха. Хвърли се на пода на банята и тихо изплака гнева, болката и разочарованието си, докато се почувства напълно изтощена. Беше пречистващо, обновяващо. Беше се отърсила от мисълта за изневярата на Лени и сега най-сетне можеше да го оцени по достойнство.
Скочи от пода, взе леденостуден душ и бързо се облече. Усети непреодолимо желание да види децата си, да ги прегърне и да ги обича повече от всичко на света. Джино щеше да я разбере, ако веднага си тръгнеше, така че реши да кара направо към Лос Анджелис и да прекара известно време с тях, преди да отиде в студиото.
Семейството — на първо място.
Бизнесът — на второ.
Наистина щеше да превърне „Пантър“ в най-преуспяващото студио в града.
Лени би искал тя да продължи.
Лени не би искал за нея нищо друго освен най-доброто.
Алекс идваше бавно на себе си. В стаята се процеждаше светлина и играеше върху клепачите му. Опита се да прикрие лицето си с ръка, за да го предпази от лъчите на сутрешното слънце. Но не се получи.
Протегна се и се прозина, докато бавно отваряше очи. Определено беше вече време да става. Полежа за момент, напълно дезориентиран, докато постепенно започна да си спомня всичко.