Вендета: Отмъщението на Лъки

— От какво? — тъпо попита младежът.

— Лимузина. Кола под наем. Нещо, с което да се махна оттук.

— Не зная… — поколеба се момчето. — Бензиностанцията няма да отвори преди шест, пък и не мисля, че имат лимузини. Дядо ми ще знае. Само че проблемът е, че той спи и не мога да рискувам да го събудя.

— Ти имаш ли кола?

Той потърка брадичката си.

— Аз ли?

— Да. Ти.

— Имам мустанг, модел шестдесет и осма — каза той гордо. — Върви доста добре.

— Ще ме закара ли оттук до Лос Анджелис?

— Мадам…

— Ще ме закара ли?

Той вдигна вежди и промърмори:

— Извинете, мадам, но вие не сте ли с онази вносна кола, паркирана пред бунгало номер четири?

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Нека да ти разкажа една кратка история. Трябва да се измъкна оттук сега. Колко ще струва да ми заемеш мустанга си?

Срещу петстотин долара тя вече беше на път, увеличавайки колкото е възможно повече разстоянието между себе си и Алекс. Не съжаляваше за това, което се е случило. Беше го искала — всъщност беше вървяла към него от момента, в който Алекс стъпи в нейния офис.

Може би щеше да е по-добре да си беше легнала с двойника на Траволта от бара. Щеше да е много по-просто.

О, Боже! Надяваше се Алекс да не се превърне в проблем. Нямаше начин. Той използваше жените — в това беше сигурна. Не би трябвало да го притесни това, че ситуацията се беше обърнала.

Алекс Уудс. За в бъдеще трябваше да е сигурна, че става дума само за бизнес.

Момчето с фланелката със „Стар трек“ беше казало истината — старият му мустанг гълташе километрите по магистралата като мощна спортна кола. Тя включи радиото на станция със соул и докато кръстосваше по пътищата, се заслуша как Отис Рединг пее класиката „Докът на залива“.

Вместо направо да тръгне към Лос Анджелис, тя подкара към Палм Спрингс. Беше обещала на Алекс да го срещне с Джино, но не би. Искаше сама да се види с баща си — ако Алекс настояваше за среща, можеше да го направи, когато му е удобно.

Когато пристигна в имението на Джино, го намери — станал и облечен — усърдно да крещи на брокера си по телефона с почервеняло лице и щастлив като младеж, който току-що си е легнал с жена.

— Дечко! — възкликна той, прикривайки с ръка слушалката. — Какво, по дяволите, правиш тук? Не знаеш ли, че е адски рано?

Скъпият стар татко. Определено имаше собствен подход към думите. Тя го прегърна, мърморейки, че никога няма да изглежда на годините си. Джино беше на осемдесет и една, но изглеждаше на около шестдесет и пет с гъстата си, малко посивяла коса и младежка физиономия. Беше стегнат, със собствените си зъби и — според усмивката на лицето на Пейдж — водеше активен сексуален живот. В бруклинската му младост му викали Джино Овена. О, да, баща й определено имаше колоритно минало и много се беше отдалечил от скромните си корени.

Той приключи разговора с брокера си и трясна телефона.