Задочни репортажи за България

— Ами защо не кажеш! Че може ли така! Ние просто не знаехме… та тук ли щяхме да те сложим! — повтаряше той.

— Но другарю… — опитваше се чистосърдечно и глупаво да обясни недоразумението Иванов — тя се припозна…

— Знаем, знаем колко си скромен… знаем, че не искаш да ползуваш никакви връзки, всичко това ние го знаем — продължаваше онзи.

И оттук нататък нещата започнаха да се развиват в посоката на Гоголевия „Ревизор“. Инженер Иванов моментално бе преместен на хубава синекурна длъжност, стана завеждащ техническия прогрес и се превърна в нещо като нашия малък принц. Почти всички и от всички посоки го бомбардираха с внимание. В твърде откровен и трезв разговор той ми разказа и доказа, че няма нищо общо с министъра, че това беше просто елементарно припознаване, че родителите му никога не бяха и чули за такъв високопоставен роднина. Но от друга страна, като че всички около него имаха нужда да вярват, че той е „човекът на министъра“. Животът му на обикновен редови инженер драстично се измени. Ръководството на фабриката реши да се възползува от връзката му и всеки път, когато възникнеше някаква трудност с министерството, ние изпращахме инженер Иванов да ни оправя. И тъй като това беше производство и нещата трябваше в края на краищата да бъдат разрешени или уредени, резултатът беше, че всички вярвахме в изключителната заслуга на Иванов. Бяхме убедени, че ако не беше той, щяхме да имаме големи спънки и неприятности. От друга страна, вероятно началниците от министерството също знаеха коя беше леля му и ни правеха улеснения. Но така или иначе, през цялото това време инженер Иванов никога не се срещна с министъра, нито пък потърси нейната пряка помощ, защото нямаше никаква нужда от нея. Предостатъчно беше, че всички си мислеха за връзката им. А в самата фабрика той беше подложен на истински атаки от всички страни за всевъзможни лични проблеми. Работници искаха от него да им действува за жилища, нашата секретарка го, натискаше да й ходатайствува за софийско жителство, друг някакъв колега го молеше да вкара сина му в университета, искаха намесата му за съдебни дела, за натиск пред милицията, за всевъзможни услуги. И разбира се, всеки го заобикаляше с изключително внимание. В стола готвачът му пращаше специална порция, дърводелците му направиха някакъв подарък, мнозина настояваха непрестанно да го черпят, че даже и някакви по-хубави момичета започнаха да се увъртат около него. И макар че по същество той нищо не правеше, за да докаже предполагаемите си власт, връзки и влияние, всички намираха, че той в края на краищата им е помогнал. Бях свидетел на невероятно разрешение. На една от нашите работнички милицията бе задържала сина заради дребно хулиганство. Тя долетя в канцеларията при нас и се хвърли на врата на бедния Иванов: