Потъването на Япония
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елза Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потъването на Япония». Краткое содержание книги:
„Цвят на орхидея“ — помисли си Онодера, като отпи една глътка.
— И… — старецът леко се прокашля, — какво ще стане, Тадокоро-сан? За Токио не е нужно да говорим. Вече много и от различни места слушах…
— Разбира се! — Професорът на един дъх изпи чая си. — Моето заключение остава същото, както преди. За да получим по-точни данни, трябва да проведем изследвания от по-голям мащаб, за което е необходимо да привлечем повече учени. Въпросът е как да съобщим на правителството за този план…
Старецът леко галеше с ръка ръчно изработената порцеланова чашка. Невъзможно беше да се разбере къде гледат дълбоко хлътналите му очи. Дали безмълвно като дете гледаше как се плиска чаят, или бе потънал в себе си, забравил за всичко, което съществува на този свят?
— На този етап — изведнъж сякаш под носа си промърмори Наката, — не можем да продължим работата със същия брой сътрудници. Разбира се, няма да спрем да работим и в този състав.
Старият все още клатеше чашата за чай. Изведнъж набръчканата му ръка изчезна под масата и натисна нещо. Някъде в дълбочината на дома, безшумно, едва доловимо въздухът се залюля.
— Тадокоро-сан — старият повдигна лице и леко наклони главата си настрани. — Тази есен един храст разцъфна целият като обезумял. Сякаш природата започна да се побърква. Може от гледна точка на учения това да не е толкова странно… Но на мен, живелия повече от сто години сред тази природа, ми се струва, че тревите, дърветата, птиците, насекомите, рибите, всички са се изплашили от нещо.
Тихи стъпки преминаха през коридора и се спряха.
— Благоволихте да ме повикате — разнесе се глас.
— Ханае — каза старият, — моля ви да отместите шьоджи, също и стъклените врати, напълно…
— Но… — момичето широко отвори очи, — навън стана много студено.
— Нищо, отвори…
Момичето с шум отвори шьоджи и стъклената врата. В стаята, затопляна само от огнището, нахлу есенният студ на нощта в Хаконе. Дочу се жуженето на насекоми и шумът от близката горичка.
Надолу през стволовете на дърветата пред очите им проблясваше езерото Ашиноко. Сега в седемнадесетата нощ луната светеше достатъчно високо. Нейното почти ослепяващо ледено сияние играеше по набраздената повърхност на водата. Като черни паравани се извисяваха планините Хаконе, окъпани в лунна светлина.
— Тадокоро-сан — с неочаквана сила прозвуча гласът на стареца зад гърба на тези, които бяха забравили за всичко на света и се любуваха на прекрасната картина. — Красиво ли е? Моля ви, вижте добре тези планини и езера на Япония. Тя е огромна. На изток и запад, на север и юг — големи и малки острови. В нея живеят над сто милиона души… Вие и сега ли смятате, че тази Япония, тези огромни острови ще изчезнат под водата? Действително и сега ли продължавате да вярвате, че всичко това в най-близко бъдеще внезапно ще изчезне?
— Да… — сякаш изстена професор Тадокоро. — Аз вярвам за съжаление… Последните изследвания все повече и повече задълбочиха моята увереност.
Онодера потръпна, това не беше от проникващия през тялото му нощен студ. Той гледаше измитите от лунното сияние върхове, пълноводното черно езеро, разчупващо лунната светлина на милиарди частици, и го обхвана странно чувство.
Наистина ли тези острови, покрити с огромни планини, гори, езера, с градове и живеещи в тях хора, ще изчезнат под водата?
— Добре — разнесе се гласът на стария. — Това исках да чуя… Ханае, вече можете да затворите.
Онодера, който гледаше до болка в очите луната и небето без нито едно облаче, смръщи вежди. Стори му се, че съвършено ясният контур на луната изведнъж се разклати и сякаш се раздвои. Жуженето на насекомите замлъкна. Вятърът утихна, дърветата спряха да шумят. Настана мъртва тишина.
Но в този момент иззад дърветата се разнесе резкият вик на козодоя и на нощните птици. И веднага след тях закрякаха други, разтревожени от нещо, слепи и безпомощни в нощта. Далече надолу, на другия бряг на езерото завиха и залаяха кучета, закукуригаха петли.
— Започва — промърмори професор Тадокоро. Той не успя да довърши фразата си, тъй като всичко заехтя — и близката гора, и далечните планини. Като барабанен звън закукаха керемидите, заскърцаха гредите и стълбовете, а после стените и целият дом. Изгасна електричеството. Разнесе се звук от падащи мебели, шум от пясък, който се ронеше от стените, нещо рухна върху татами. Извика изплашеното момиче.