Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)

— Но защо, по дяволите? това искам да знам. И именно затова ти плащам — за да ми дадеш отговори!

— Преподобни, знам за какво ми плащаш, при това доста щедро, но се познаваме отдавна и съм ти правил много услуги. Знаеш, че не се опитвам да хитрувам.

— Добре — въздъхна Купър. — Обаче ми трябват отговори, Фреди. Какво става? Защо не са го разпънали на кръст заради онова, което направи?

— Ами, разговарях с някои хора и всички казаха почти едно и също.

— И какво е то?

— Че отец Питър не е виновен за наводнението. Всички усетили, че нещо преминава през тях — като в транс, единение или нещо подобно. Не са сигурни какво е било, но съзнавали, че силата извира от всички тях.

— Не е бил само отец Питър.

— Невероятно… — измърмори Купър.

— Инцидентът само доказал, че отец Питър е човек като всички останали. Това явно им харесва.

— Разпита ли ги за този „транс“? Какво са почувствали? Как са изпаднали в това състояние?

Не беше необходимо. Те сами ми казаха. Било страхотно преживяване, преподобни. Все едно били наелектризирани. Можели да направят всичко. — Имаш предвид нещо като еуфория ли? Екстаз?

— Виж сега, не знам какво означават тези думи — рече Фреди. Смяташе, че е по-добре да се прави на тъп, — Но хората казаха, че все едно били дрогирани. Обаче заедно, Разбираш ли?

— Мисля, че да — въздъхна Купър. — Сигурен ли си, че отговорността за случилото се е обща? Хората наистина ли мислят така?

— Да. Абсолютно.

— Да не са ги упоили с нещо? Нали са казали, че били като дрогирани?

— Е, това аз го казвам. Обаче когато реката започнала да приижда, някои изпаднали в паника. Казаха, че не били достатъчно спокойни, за да позволят на Каренца да им помогне.

— Удивително. Нещо друго?

— Ами, предполагам, че си чул новината за сърдечния удар на Елингтън.

— Да. — Какво имаш предвид?

— Не знам. Лекарите бяха много изненадани. Той беше млад мъж. Струва ми се странно, но няма начин да разбера нещо.

— Спогаждаш ли се с Марион Уиндзор?

— Мисля, че да. Не ми обръща много внимание. Но за Каренца не съм сигурен.

— Така ли? Подозира ли нещо?

— Едва ли. По-скоро не му допадам. Пък и оня дрисльо Били — той определено не ме харесва. Купър се подсмихна.

— Е, Фреди, няма да прозвучи странно, ако кажа, че не си най-симпатичният тип, когото познавам.

— Да, може би имаш право. Да ти го начукам, преподобни! На теб, на скъпите ти костюми, на пластичните ти операции и на оня швед, масажиста ти.

— Много добре, Фреди. Друго?

— Само няколко въпроса — изпратил ли си и друг да работи по случая?

Купър затаи дъх.

— Какво? Разбира се, че не съм. Какви ги дрънкаш?

— Знам ли. Нищо. Просто имам такова чувство.

— Продължавай…

— Ами, видях един тип на концерта в Колорадо. Висок и слаб, но пъргав и силен. Все ходи с тъмни очила. С мустаци и черна коса. Познаваш ли го?