Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Подпрял се на секирата, Адамс наблюдаваше девойката, докато тя говореше. Виж я ти, тая мома, за която той бе помислил, че може да се ожени заради парите й! Как не го е било срам!
Кейт се извърна и забеляза Роуч, който бе дошъл насам и сигурно бе чул думите й.
Девойката се отвърна грубо от него и се запъти към конете.
Настана пладне. Работата по разчистването и построяването на първия временен подслон напредваше. Роуч напусна разрушената станция с по-голямата част от войниците.
Раздялата му с Кейт беше от негова страна хладна и равнодушна. Кейт не каза нито дума.
Майорът остана само с десетина мъже, сред които Тобиас, Адамс, Томъс и Тео. Кейт бе успяла да наложи желанието си. Сега тя стоеше край един дребен човек пред две разстлани на земята одеяла и уговаряше с него кройката за бъдещия си ездачески костюм. Нямаше намерение да се разхожда повече тук с дълга рокля.
Майорът се държеше с Адамс така, сякаш нищо не се беше случило. Селският син обаче не забравяше така лесно. Той отговаряше накратко, само когато беше необходимо, и вложи цялото си честолюбие да докаже, че умее по-добре от сините мундири да рендосва и да строи временни подслони.
Привечер на втория ден животът на малката група хора бе прекъснат от тревога. Тобиас съобщи за приближаването на някакъв ездач откъм юг. Докладвайки, той описа съвсем точно вида му:
— Едър и силен, с червени коси и жълти зъби. Висулките на ушите му са сраснали с бузите. Язди бял кон.
Адамс престана да дъвче, когато чу тези думи.
— Томъс — възкликна той, — та това е Червената лисица, няма никакво съмнение. Вярно е, че висулките на ушите му са сраснали, по това всеки може да го познае. Какво търси този нахалник тук? Трябва да има съвсем особено основание, щом като се е осмелил още веднъж да се приближи към Ниобрара.
Томъс и Тео кимнаха. Бузите на Адамс се бяха изчервили от възбуда. Очакваната среща отново събуди у него всички надежди и разочарования от последните две години.
Ездачът, когото бяха разпознали като Червената лисица, се приближаваше в галоп със своя силен бял жребец на петна. Върху голямата си широкопола шапка той бе пъхнал едно малко бяло знаменце, с което искаше да покаже, че идва да преговаря. Той спря коня си току пред Адамс, без да го поздрави обаче, скочи от коня и потърси с поглед някой ездач, който да се погрижи за жребеца му. Щом откри един готов да се притече момък, той му подаде юздата и тръгна със съзнателно бавна походка към майора.
Смит стоеше сред изгорелите остатъци от блокхаусите и сред издигнатите вече донякъде нови стени сред някогашния плац на станцията. Тъкмо бе дошъл да провери как върви строежът и сега гледаше изпитателно към непознатия. Червената лисица превишаваше офицера с цяла глава; набитата му фигура с широки рамене подсилваше израза на надмощие, който необузданият по-млад човек демонстрираше с цялото си държане към майора.
— Кларк, Фред Кларк — представи се той на Смит. Стоящият наблизо Адамс наблюдаваше сцената. При тези думи Ред Фокс подаде на Смит един дебел плик. Майорът кимна кратко, разтвори плика и зачете писмото.
— На мен съдържанието ми е известно — рече Червената лисица високо, когато майорът започна да сгъва отново листа. — Това е покана до Седящия бик и вожда на Мечата орда Токай-ихто за разговор с полковник Джекмън във вашата станция. Но какво виждам тук? Това не е много подходящо място за водене на преговори! — Червената лисица погледна с подигравателно подсмихващо се лице развалините. — Изглежда, тук се е подвизавал моят приятел Хари!
Майорът държеше нерешително сгънатото писмо в ръка.
— Срещата ще трябва да се проведе на друго място — рече той.
— Не — отвърна грубо Червената лисица, сякаш разговаряше със себеподобен, — срещата ще се състои тук. Станцията трябва да бъде възстановена!
Смит вдигна изненадано вежди. Какъв тон си позволяваше този Кларк с него? В държането на този човек обаче имаше нещо, с което офицерът смяташе, че новодошлият го превъзхожда. Авторитетът и самочувствието на майора се дължаха повече на военния чин, а не на личните му качества. Естествената бруталност на Червената лисица разчупи подпорите на самочувствието на майора й той стана съвсем безпомощен. Адамс наблюдаваше това със съчувствие и същевременно с отвращение.
— Няма да бъде лесно да построим станцията отново, защото наблизо има много малко дървен материал — продължи междувременно Смит, сякаш разговаряше с началник. Може пък Червената лисица да е доверено лице на полковник Джекмън и един дребен майор е длъжен да се съобразява с това.