Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Приближи се сервитьор и тихо ни попита дали сме само двама. Наоми потвърди и той ни въведе вътре.
Циментовите стени бяха кафяви, таванът — черен. Имаше няколко прожектора, обаче осветлението почти изцяло се състоеше от свещи по масите и в ъглите на лакирания циментов под. Тук-там стените се заобляха в ниши със статуи, изобразяващи сцени от Кама Сутра. На възглавници или ниски столчета бяха насядали пет-шест групички. Носеха се приглушени разговори и тих смях. От невидимите тонколони звучеше дискретна техно музика със смътно арабски ритми.
В дъното имаше още две помещения, знаех, отчасти скрити зад тежки пурпурни завеси. Попитах сервитьора дали някое от тях е свободно и той посочи към дясното. Погледнах Наоми и тя кимна с глава.
Минахме през завесите и се озовахме в стая, която повече приличаше на малка пещера или пушалня за опиум. Таванът бе нисък и свещите хвърляха трепкащи сенки по стените. Седнахме на възглавниците в ъгъла. Сервитьорът ни подаде меню и безмълвно се оттегли.
— Гладна ли си? — попитах я.
— Да.
— И аз. — Разтърках мокрите си рамене. — И ми е студено.
Сервитьорът се върна. Поръчахме си горещ чай, техните прочути пържени картофки аю и пролетни рулца. Наоми си избра дванайсетгодишен „Хайленд парк“ и аз последвах примера й.
— Все пак откъде знаеш за това заведение? — попита тя, когато келнерът се отдалечи.
— Нали ти казах, винаги си е съществувало. От десет години, може и по-отдавна.
— Значи живееш в Токио.
Забавих се с отговора.
После казах:
— Живеех. Доскоро.
— Какво те накара да се върнеш?
— Имам един приятел. Той е загазил с хората от твоя клуб и даже не го подозира.
— Как е загазил?
— Тъкмо това се опитвам да открия.
— Защо ми разправи тия глупости, че си бил счетоводител?
Свих рамене.
— Търсех информация. Не исках да ти разкривам много за себе си.
Известно време помълчахме. Сервитьорът донесе храната и напитките. Първо изпих чая и той ме позагря. Уискито свърши още по-добра работа.
— Имах нужда от това — облегнах се на стената. От корема ми се вдигаше пара.
Тя отхапа от пролетното си рулце.
— Наистина ли си ходил в Бразилия?
— Да. — Лъжех, естествено, но това навярно можеше да се приеме за морална равностойност на истината. Не можех да й призная, че уча всичко каквото мога за страната, в която искам да се установя, докато се подготвям за първото си пътуване дотам.
Наоми отново отхапа пролетно рулце и го сдъвка, леко наклонила глава настрани, като че ли обмисляше нещо.
— Тази вечер, когато видях с кого си, си помислих, че си научил няколко думи на португалски само за да ме накараш да се разприказвам. И че съм загазила.
— Не е така.
— Значи не си искал да се срещнеш конкретно с мен.
— Ти танцуваше, когато дойдох оная вечер, затова помолих да те повикат. Чисто съвпадение.
— Какъв си тогава, щом не си американски счетоводител?
— Аз съм човек, който… от време на време прави услуги на разни хора. Тия услуги ме свързват с много различни групи от обществото. Ченгета и якудза. Политици. Понякога хора от сивата зона между двата свята.
— Това пише ли го на визитката ти?
Усмихнах се.
— Опитах да го напиша. Шрифтът беше прекалено ситен, за да се чете.
— Тогава какъв си, частен детектив ли?
— В известен смисъл.
Тя ме погледна.
— За кого работиш в момента?
— Казах ти, в момента просто се опитвам да помогна на един приятел.
— Прощавай, обаче ми звучи съмнително.
Кимнах.
— Разбирам те.
— Тази вечер изглеждаше доста спокоен в компанията на Мураками.
— Това смущава ли те?
— Страх ме е от него.
— Напълно естествено.
Наоми взе чашата си и се облегна на стената.
— Чувала съм някои гадни истории за него.
— Сигурно са верни.
— Всички ги е страх от Мураками. Освен Юкико.
— Според теб защо е така?
— Не знам. Тя има някаква власт над нето. Никой друг няма.
— Май не я харесваш.
Тя ми хвърли поглед, после се извърна.
— И тя понякога е не по-малко страшна от него.
— Каза ми, че обичала да прави неща, които не са ти по вкуса.
— Да.
— Свързано ли е с подслушвателните устройства?
— Наоми надигна чашата си и я пресуши.
— Не съм сигурна, че има подслушвателни устройства, просто така смятам. Имаме много известни клиенти — политици, чиновници, бизнесмени. Собствениците на клуба насърчават момичетата да разговарят с тях, да измъкват информация. Всички ние си мислим, че разговорите се записват. Носят се слухове, че дори снимат на видео някои клиенти в стаичките за танци по поръчка.