Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Пепита бе в пълно неведение, че нейният Федерико — продължи учителят — е прекарал нощта в зловонна килия, където цяла дружина от сводници и главорези са го разигравали помежду си като курва на забава, след което — веднъж наситили се на слабата му плът — му дръпнали нечуван бой, докато останалите престъпници весело припявали: „Пеперудко, пеперудко, яж лайна, стара путко!“
Гробно мълчание се възцари в стаята. Мерседитас хлипаше. Фермин се опита да я утеши с нежна прегръдка, ала тя отскочи встрани.
19
— Представете си само картината — завърши дон Анаклето за всеобщ ужас.
Епилогът на историята съвсем не възроди надеждите ни. На сутринта един сив полицейски фургон стоварил дон Федерико пред вратата на дома му. Бил окървавен, с накъсана на парцали рокля, без перука и без колекцията си от изящни накити. Били уринирали върху него и лицето му било покрито с ожулвания и нарези. Синът на лекарката го открил, сгушен на прага, разтреперан и плачещ като дете.
— Няма правда, не, господине — обади се Мерседитас, заела позиция край вратата на книжарницата, далече от ръцете на Фермин. — Бедничкият, душа човек е и никога не се бърка в чуждите работи. Е, обича да се тъкми като циганка и да пее на сцена — че какво от това? Хората са лоши.
Дон Анаклето мълчеше, свел очи.
— Не, не са лоши — възрази Фермин. — Слабоумни са, което не е едно и също. Злото предполага някакво нравствено съждение, намерение и известен размисъл. Слабоумният или идиотът дори за миг не спира, за да помисли или да разсъди. Той действа инстинктивно като добиче, убеден, че върши добро, че винаги има право, и гордо преебава — с извинение — всеки, който му изглежда по-различен от него — било то поради цвета на кожата, поради вярата, езика, националността или, както в случая с дон Федерико, поради предпочитаните развлечения. На тоя свят са нужни повече действително лоши хора и по-малко междинни тъпанари.
— Не говорете врели-некипели. Нужно ни е повечко християнско милосърдие и по-малко злоба, че на какво сме заприличали — сякаш сме народ от хищници! — прекъсна го Мерседитас. — Всички ходят на църква, а пет пари не дават за словото на нашия господ Иисус Христос.
— Мерседитас, по-добре да не споменаваме църковната индустрия, която е част от проблема, а не от решението му.
— Ето, атеистът пак си показа рогата. Какво ви е направило на вас духовенството, ако мога да знам?
— Хайде, не се препирайте сега — намеси се баща ми. — А вие, Фермин, идете да видите дали дон Федерико има нужда от нещо, например някой да му купи нещо от аптеката или от пазара.
— Да, господин Семпере, веднага тръгвам. Красноречието ще ме погуби мен, нали знаете.
— Вас ще ви погуби безсрамието и тая ваша непочтителност към всичко — обади се Мерседитас. — Богохулник такъв, трябва да ви прочистят душата със солна киселина.
— Вижте сега, Мерседитас, понеже зная, че сте добър човек (макар и да сте малко тесногръда и по-невежа и от тиква), и понеже понастоящем сме изправени пред спешен случай от социално естество, който изисква да подредим правилно приоритетите си, ще се въздържа да ви изясня някои кардинални моменти…
— Фермин! — извика баща ми.
Фермин си затвори човката и хукна навън. Мерседитас гледаше подире му с неодобрение.
— Тоя човек ще ви вкара в беля, когато най-малко очаквате, помнете ми думата. Сигурно е анархист, масон или поне евреин. С тоя грамадански нос…
— Не му обръщайте внимание. Просто обича да противоречи.
Раздразнена, Мерседитас мълчаливо поклати глава.
— Е добре, аз ще ви оставя, че някои от нас са затрупани от работа, пък времето все не стига. Приятен ден!
Всички кимнахме вежливо и погледахме след нея, докато се отдалечаваше. Вървеше с изправен гръб, а токчетата й чаткаха сърдито по улицата. Баща ми пое дълбоко дъх, сякаш искаше да вдиша току-що възстановения покой. Дон Анаклето се отпусна до него; лицето му бе пребледняло, а погледът — пълен с есенна печал.
— Тая страна отиде на майната си — рече той, слязъл отведнъж от висините на красноречието си.
— Хайде, дон Анаклето, гледайте по-бодро. Нещата винаги са били така, и тук, и навсякъде другаде. Лошото е, че има неприятни моменти и когато ни връхлетят, всичко изглежда по-черно. Ще видите, че дон Федерико ще преодолее това. Той е по-силен, отколкото си мислим.
Учителят мърмореше нещо под носа си.
— Това е като прилива, виждате ли? — унесено мълвеше той. — Варварството де. Отива си и човек си мисли, че е в безопасност, ала то се връща, винаги се връща… и ни помита. Нали го виждам всеки ден в училище. Мили Боже, маймуни идват в класните стаи, същински маймуни. Дарвин е бил мечтател, уверявам ви. Каква ти еволюция! На всеки един, който има ум в главата, се падат девет орангутани, с които трябва да се боря.