Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Фин плъзна поглед по голите каменисти склонове и се зачуди как изобщо някой е бил способен да оцелява тук. Високо на хълма вдясно се издигаше тъмно здание, доминиращо над цялата околност.
– А онова там какво е?
– Това – отвърна старецът – е църквата „Сейнт Майкъл“.
Фин подкара нагоре по склона към селце, наречено Руба Бан. То се състоеше от няколко къщи, построени около началното училище и медицинския център. Указателна табела го насочи към църквата – каменно здание със стръмни стрехи и високи, обрамчени от бели ивици прозорци. Над входа в южния ѝ край имаше арка с бял кръст и надпис Quis ut Deus – „Кой е като Бог“. Отвън, пред оградата, върху метална стойка бе окачена корабна камбана и Фин се зачуди дали я бият, за да призовават вярващите на молитва. Върху нея с бели букви бе изписано името на кораба: „Дерфлингър“.
Той паркира колата и погледна надолу към пристанището Хаун и отвъд него, по посока на залива на Южен Уист. Морето искреше и потрепваше като живо, а слънчевата светлина обливаше хълмовете, по които се гонеха сенките на облаци. Вятърът, значително по-силен тук, отколкото край брега, издуваше връхната му дреха и рошеше гъстите къдрици на косите му, сякаш се мъчеше да ги изправи.
Белокоса жена, облечена в червена жилетка и тъмносива пола, миеше пода на преддверието. Беше надянала зелени гумени ръкавици до лактите и плискаше сапунена вода от яркочервена пластмасова кофа. Щом го видя, кимна с покритата си с копринена забрадка глава и се дръпна встрани, за да го пропусне.
За миг времето за него сякаш спря. Светлината се лееше във вътрешността на църквата през високите прозорци. Цветни статуи на Дева Мария с малкия Исус и крилати ангели, приведени в молитва, хвърляха дълги сенки върху тесните дървени скамейки. Над амвона бе изрисуван син небосвод с греещи в него звезди, а самият олтар, драпиран с бяла покривка, почиваше върху носа на малка лодка.
Той почувства как всяко косъмче по ръцете и врата му настръхва. Защото това бе църквата с лодката в нея, за която бе говорил Тормод.
– Извинете.
Жената се надигна от своята кофа.
– Да?
– Знаете ли какъв е смисълът на лодката под олтара?
Тя изправи гръб и опря ръце върху хълбоците си.
– О, знам. Това е чудесна история. Виждате ли, църквата била издигната от местните хора. Те са добили камъните, издялали са ги и са ги пренесли дотук на гръб, както и пясъка и всички останали материали. Благочестиви души са били. Всеки един от тях е намерил място в рая, не ще и дума. – Тя пъхна бърсалката обратно в кофата и се облегна върху дръжката ѝ. – Но онези, които платили за строежа, били рибарите. Обещали да дадат за църквата парите от улова за една нощ. Тогава всички се молили и на сутринта те се върнали с повече риба от всякога. Изкарали двеста паунда от продажбата ѝ. Много пари за онова време. Та лодката е в знак на почит към онези смелчаци, които рискували да се преборят с морето в името господне.
Отвън Фин заобиколи по чакълестата пътека до западната страна на постройката, откъдето склонът се спускаше стръмно към брега. Отвъд къщите на хълма и надгробните камъни, осеяли торфеното поле в ниското, се простираше плажната ивица. Проблясваща в сребристо на фона на плитките тюркоазени води на залива. Точно според описанието на Тормод.
В ума му изникна един откъс от доклада на аутопсията, който бе чел едва предната вечер, под потрепващата светлина на луминесцентна лампа в своята палатка.
Под дясната колянна капачка има овално петно, като от протриване, тъмнокафяво на цвят, с размери 5 на 2,5 сантиметра. Повърхностният слой на кожата е увреден и в него са заседнали ситни песъчинки със сребрист цвят.
Патологът бе открил ситен сребрист пясък и във всички други охлузвания и контузии по долната част на тялото. Не златист, какъвто се намираше по плажовете на остров Харис, а сребрист като този тук, на мястото, наречено от Тормод „Плажа на Чарли“.
Двайсет и пета глава
– Кой е този?
– Вашият внук, господин Макдоналд. Фионлах.
Изобщо не ми се струва познат. Виждам как някои от останалите, насядали като чучела по креслата си, вдигат глави, за да огледат младото момче със странна, щръкнала на шипове прическа, което е дошло да ме посети. Любопитно им е. И действително, как ли е накарал косата си да стои изправена така? И защо?
Сестрата придърпва един стол и момчето сяда до мен. Явно се чувства неловко, но как, по дяволите, да му помогна, след като дори нямам представа кой е.
– Не те познавам – казвам му. Абсурдно е да имам внук. Та аз съм твърде млад, за да бъда дори баща. – Какво искаш?