Човекът от остров Луис

– Тук навремето спираше фериботът за автомобили – чу глас зад гърба си и се обърна. До него бе приближил възрастен мъж с пухено яке и платнена шапка на главата. В ръка държеше дълъг повод, на края на който енергично се дърпаше рошав фокстериер. – Старите пътнически кораби идваха на другия кей. – Мъжът се подсмихна. – Преди да построят пътищата през петдесетте, нямаше много смисъл от автомобилен ферибот. А и тогава още малцина притежаваха коли.

– Да разбирам ли, че сте местен? – попита Фин.

– Роден и отрасъл на Ерискей. Но по твоя келтски си личи, че не си тукашен.

– От остров Луис съм. От село Кробост, в Нес.

– Никога не съм ходил толкова далеч на север. И какво те води чак насам?

– Търся къде е живяло семейство О’Хенли.

– Че то е на две крачки оттук. Ела с мен.

И той се упъти покрай брега, а териерът подтичваше пред него, като опъваше каишката и лаеше на вятъра. Малко по-нататък, където кеят се извиваше покрай малкия залив, спря и посочи с ръка нагоре към хълма.

– Виждаш ли онази жълта сграда отляво, с пропадналия покрив? Навремето в нея бяха пощата и селският магазин. Държеше го един човек на име Никълсън. Единственият протестант на целия остров. – Старецът се ухили. – Можеш ли да си представиш?

Фин не можеше.

– Зад нея ще откриеш развалините на стара каменна къща. Почти нищо не е останало от нея. Там живееше госпожа О’Хенли, но тя почина отдавна. Помня, че овдовя млада, но гледаше едно момиче. Кейт, ако не ме лъже паметта. Но не съм сигурен, че ѝ беше дъщеря.

– А с нея какво стана?

– О, един господ знае. Хвана нанякъде дълго преди старата да умре. Като всички останали. Всеки гледаше да се махне оттук по онова време. – Усмивката му бе пропита от тъга. – Не че и сега е по-различно.

Вниманието на Фин бе привлечено от голяма бяла къща, издигната малко по-нагоре върху скалите. До нея водеше прясно асфалтиран път, а отпред имаше терасирана градина. Френските прозорци излизаха върху дървена веранда, над която имаше остъклен балкон, увенчан с неонова звезда.

– А онази къща на кого е? – попита.

– О, на Мораг Макюън. Тук е родена, макар че не я помня от младини. Решила да се завърне след близо шейсетгодишно отсъствие. Голяма работа е. Ти също може да си я виждал.

– Аз? – учуди се Фин.

– Ако си падаш по телевизията де. Играеше в една от онези сапунени опери. Не ѝ липсват пари, това мога да ти кажа. Държи си коледните светлини запалени през цялата година и кара розов мерцедес кабриолет. Говори се, че отвътре домът ѝ бил като пещерата на Аладин, но аз никога не съм влизал.

– Колко души живеят на Ерискей сега?

– О, малко останахме. Към сто и трийсет. Но дори като момче не помня да сме били повече от петстотин. Островът е малък – четири километра на дължина и два и половина на ширина. Няма как да си изкараш прехраната от земята, а сега вече не може и от морето.