Човекът от остров Луис

Прозвучаха сирени, фериботът „Лох Портейн“ доближи пристана и започна да спуска рампата си. От търбуха му се изсипаха няколко автомобила и два-три камиона, след което чакащите коли поеха надолу по склона и започнаха една по една да изчезват вътре.

Едночасовото пътуване от Харис до Бърнърей премина като в сън. Корабът се плъзгаше по гладките води на залива, а призрачните очертания на скалите изникваха от мъглата като фантоми, за да се скрият след броени минути отново. Фин стоеше близо до носа, вкопчен в перилата и зареял взор към облаците, подобни на тъмни мазки от четка на художник върху бледосивото небе. Рядко беше виждал островите в подобен великолепен покой, тайнствени и ефирни, без ни най-малък признак, че някога са били докосвани от човешки крак.

Накрая насреща им се очерта тъмният силует на Бърнърей и той отиде до колата си, за да слезе на сушата и да се впусне в дългото пътуване на юг. Тези разнородни късчета земя, някога погрешно обединени под името Лонг Айланд, сега в по-голямата си част бяха съединени от диги и шосета там, където преминаването преди е било възможно единствено при отлив. Само между остров Харис и Бърнърей, а също между Ерискей и Бара, все още се налагаше да се ползва ферибот.

Северен Уист представляваше тъмен, първобитен ландшафт. Сурови планини с върхове, забулени в облаци, които се спускаха под формата на пипала от мъгла към влажните котловини. Скелети на отдавна изоставени къщи, стоящи безмълвно на фона на навъсеното небе. Негостоприемни мочурища, разпокъсани от заливи и езерца. Навред се срещаха свидетелства за неуспешните опити на хората да покорят тази земя. Малцината, останали в нея, бяха намерили убежище в шепа малки, сгушени селца.

Още пӝ на юг поредната дига го отведе до плоския и безличен остров Бенбекула. Той премина неусетно и след него небето сякаш се отвори, потиснатото усещане изчезна и пред очите му се разпростря Южен Уист – планини на изток, а на запад плодородни поля, стигащи чак до морето.

Облаците сега бяха по-високи и разкъсани и слънцето успяваше да ги пробие, хвърляйки светли петна върху земята. Край пътя жълти и виолетови цветя се поклащаха на усилващия се вятър и Фин усети как настроението му се подобрява. Той отмина завоя към фериботното пристанище Лохбойсдейл на източния бряг и в далечината видя изоставените постройки на фабриката за преработка на водорасли в Орасай, зад оградено със стена протестантско гробище. Дори и в смъртта разделението между католици и протестанти си оставаше.

Накрая зави на изток по шосето за Лудах и през проблясващите води на залива за първи път зърна Ерискей. Той изглеждаше някак дребен и незначителен, особено на фона на тъмнеещата грамада на остров Бара и за­обикалящия го пръстен от по-малки островчета.

От Лудах, там, където няколко самотни къщи гледаха към морето, през залива тръгваше издигнат над водата път. В момента имаше отлив и няколко лодки лежаха килнати настрани върху пясъка. Бетонните подпори на порутен кей още стърчаха на мястото, където някога бяха приставали корабите, превозващи хора и товари.