Човекът от остров Луис

Много неща научих през онази зима. Например, че колкото и тежък да ми се е струвал животът в сиропиталището, може да бъде и далеч по-зле. Не че са ни били или тормозили. Но оцеляването бе мъчно дело и никой не ни щадеше само заради това, че сме били деца.

Имаше ежедневни задачи. Още по тъмно, дълго преди да потеглим за училище, се изкачвахме по хълма да носим с кофи вода от извора. Режехме и водорасли от брега, които Доналд Шеймъс продаваше на фабриката за преработка „Алджинейт Индъстриз“ в Орасай. Това беше убийствена работа. Трябваше да газиш по хлъзгавите черни скали при отлив, превит надве със сърп в ръка, докато острите като бръснач черупки на раковините разраняваха ръцете ти. Мисля, че после водораслите се изгаряха и от пепелта им се правеше тор. Някой ми беше казал, че от тях се получавали експлозиви, паста за зъби и дори сладолед, но аз не вярвах. Сигурно са ме вземали за толкова наивен, колкото и Питър.

След агненето на овцете идваше ред на рязането на торф по склоновете на хълма Бейн Шкитхан. Доналд Шеймъс отрязваше чимовете със своята права лопата „тараскер“ и ги нареждаше на купчини по три. Нашата роля бе да ги обръщаме ту от едната страна, ту от другата, докато изсъхнат на вятъра, а после да ги пренесем до къщата в големи плетени кошове. Кончето, което деляхме със съседа, невинаги беше на разположение, затова понякога се налагаше да ги мъкнем на гръб.

През лятото настъпваше събирането на сено. Косеше се на ръка, бурените и по-грубите стъбла се отстраняваха, а тревата се оставяше да съхне. Копите трябваше да се претръскват и обръщат, за да не загният. За целта бе нужно хубаво време и ние постоянно се молехме да не завали. Едва когато сеното бе вързано на бали, а плевнята – напълнена догоре, Доналд Шеймъс се успокояваше, че ще има достатъчно храна за овцете през зимата.

Човек не би предположил, че ще ни остава време и за училище, но Питър и аз всяка сутрин се качвахме заедно с останалите деца на лодка, а после на автобус, който ни откарваше до гимназията – постройка с покрив от гоф­рирана ламарина на кръстовището в Дълибърг. Имаше и техникум, на още половин километър надолу по пътя. Аз обаче посещавах гимназията само до инцидента на Нова година. След него Доналд Шеймъс отказа да ме пус­ка повече и Питър трябваше да ходи сам.

Доналд и Мери-Ан не бяха лоши хора, макар в тях да нямаше любов. Знам, че някои от другите сираци, настанени на острова, са били подлагани на ужасен тормоз, но не и ние.

Мери-Ан говореше рядко и почти не показваше, че забелязва присъствието ни. Освен когато ни хранеше или переше малкото ни дрехи. Прекарваше повечето време в предене, боядисване и тъкане на вълна. Имаше също и валяне, при което по няколко жени се събираха около дълга дървена маса и биеха вълнената тъкан, докато тя не се сплъстеше и не станеше напълно непромокаема. Това се правеше под съпровода на ритмично пеене. Безкрайни песни, измислени, за да направят монотонния процес по-поносим. Никога не съм чувал жените да пеят толкова много, колкото на острова.