Дарът на змията [bg]

— Не и докато ме гледаш — отвърнах му аз срамежливо, но същевременно твърдо. Наистина го мислех.

Той сбърчи чело.

— Добре.

Сезуан взе книгата от масата, застана с гръб към мен и започна да чете. Аз си свалих полата и внимателно измъкнах болното си рамо от блузата. Сивият плат бе почернял от кръв, а в него имаше парче стъкло, което бе голямо почти колкото ръката ми. Извърнах глава, но раната бе на такова място, че нямаше как да я видя.

Блузата вече за нищо не ставаше. Свалих я нацяло, натопих я в топлата вода и я използвах вместо гъба. Не беше лесно да почистя рана, която не виждах. Още по-трудно бе да я превържа с ленения плат, който бе донесъл Адриан. Неволно си помислих, че всъщност мама би трябвало да направи това. Именно тя се грижеше за нас, когато бяхме болни или бяхме претърпели злополука. Сигурно щеше да мине доста време преди да я видя отново, а ако Сезуан получеше каквото искаше… ако наистина притежавах дара на змията и той успееше да го пробуди в мен, дали мама изобщо щеше… Преглътнах няколко сълзи и завързах последния възел на нескопосаната ми превръзка. После отново облякох полата си, но без блузата продължавах да се чувствам някак разголена.

— Може ли да се обърна? — попита Сезуан.

— Да.

Той отново остави книгата и се вгледа в мен. Не можех да си представя какво си мислеше.

— Страх ли те е? — попита той изведнъж. — Страх ли те е от мен?

Отговорът на този въпрос, разбира се, бе „да“. Но идеята да го изрека на глас не ми допадаше. Не исках той да си мисли, че ще ме накара да скачам до тавана, само като кажеше „Па!“.

— Искаш ли да спасиш Давин? — попитах аз вместо да отговоря.

— Може би — рече ми той. — А какво, ако искам?

— То… — преглътнах буцата в гърлото си и започнах отначало. — То тогава ще направя каквото поискаш от мен.

Лицето му потрепна, сякаш по него пробягна някакво чувство, но не успях да отгатна какво.

— Знаеш ли какво точно искам?

— Искаш да провериш дали притежавам… дара на змията.

Той ме наблюдаваше дълго време, безизразно като влечуго. След това кимна.

— Да. Много бих искал да разбера.

„Аз пък не“ — помислих си аз. Но не виждах друг изход.

— А ако ти дам думата си — казах му аз колкото се можеше по-твърдо — ще ни откупиш от Дружеството и ще ни помогнеш да спасим Давин и Нико от крепостта Сагис, нали? — погледнах го и се помолих уменията ми на Жрица на срама да се върнат поне за миг, за да преценя дали нямаше да ме измами. Но нищо не се случи. Точно когато най-много се нуждаех от дарбата на мама, тя напълно ме предаде. Направо ми се плачеше.

— Ако платя на Дружеството, майка ти веднага ще ни погне — каза ми той. — Може би вече е по петите ни.

Прехапах устни.

— Ти каза на мама, че ще платиш.

— Да. Друго щеше да е, ако сега преговарях с нея.

„Да“ — помислих си аз, — „тя щеше да разбере, дали лъжеш.“