Задочни репортажи за България

МОЯТ ЧОВЕК

Някъде през 1968 година на улица „Славянска“ в София ме срещна популярният актьор и режисьор от Сатиричния театър Нейчо Попов, сега покойник. Той беше много угрижен, защото трябваше да постави съвременна българска комедия за театралния преглед през следващата 1969 година, а всичките му идеи бяха отхвърлени. Всеки може да си представи, че най-трудният жанр в българската литература днес е съвременната сатира.

— Имаш ли нещо предвид? — попита ме той. Аз се засмях и казах:

— Ако намериш една връзка, за да извадим паспорт на един приятел, аз ще ти напиша пиеса за връзките!

— Имаш ли сюжета поне? — попита ме той скептично.

— Сюжетът е направо от живота! По-хубаво не можеш да го измислиш! — отвърнах аз и му разказах следната истинска история:

При нас, в предприятието, където работех, беше назначен един млад, току-що завършил инженер. Беше добър мой приятел от политехниката. Както се полага на млад специалист без връзки и ходатайство, той зае съвсем незначително място, в опашката на фабричната йерархия — стана началник на отделение, което се състоеше само от трима души. Там той тихо и мълчаливо престоя около шест месеца до деня, който съдбата сякаш бе отредила, за да подиграе и него, и нас, и системата. Беше ни съобщено, че фабриката щеше да бъде посетена от самия министър на леката промишленост, който тогава беше Станка Цекова. Намирахме се още в сталинската епоха и министърът беше за нас, простосмъртните, нещо като полубожество. Затова всичко живо във фабриката се хвърли да мие и чисти и помещенията и машините лъснаха както никога преди. На работниците бяха раздадени нови работни дрехи, цветя и лозунги се появиха навсякъде и дори спряхме едно от неприятно миризливите ни производства, за да не разваля атмосферата по време на посещението. Станка Цекова пристигна с голяма свита от всевъзможни началници. Тя беше средна на ръст, възпълна, с къс врат и едра глава. Едното й око имаше някакъв дефект, който придаваше на лицето й израз на войнствена суровост, и затова тя ми напомняше повече на маршал Кутузов, както го е описал Толстой. Тя облече бяла престилка и придружена от свитата, която по неписани закони вървеше на почетно разстояние отзад, тръгна из района. Трябва да кажа, че това беше внушително зрелище и всички гледаха на министъра с пълно страхопочитание. Всичко вървеше гладко и без инциденти за голямо удоволствие на нашия директор. Постепенно шествието стигна до едно най-отдалечено малко помещение, което се заемаше от отделението на моя приятел, инженер Иванов. Тримата работници и той явно не очакваха министърът до посети и тях и се мотаеха около своите машини, когато ние се появихме. Но минавайки покрай тях, министърът внезапно се спря, обърна се към инженер Иванов и се провикна: