Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Няколко войници имаха учение на площадката пред форта. Най-възрастният от тия войници беше на двадесет години, а най-младият едва на седем. Всъщност това бяха една дузина деца и млади момчета, които се фехтоваха доста ловко. Униформата им се състоеше от дълга блуза на черти, пристегната в кръста с кожен колан. За панталони, за бричове или за къси шотландски гащи и дума не ставаше. Впрочем горещината оправдаваше относителната лекота на това облекло. Паганел си състави веднага добро мнение за правителството, което не се ра-зоряваше от излишни разходи за униформи. Всяко от тия момчета носеше евзалия пушка и сабя, но пушката беше твърде тежка, а сабята твърде дълга за малките. Всички бяха обгорели от слънцето и имаха някаква прилика. Приличаше на тях и ефрейторът инструктор, който ги командуваше. Те навярно бяха, и наистина бяха дванадесет братя, които правеха учение под командата на тринадесетия.
Паганел не се учуди. Той познаваше аржентинската статистика и знаеше, че в тази страна на всяко семейство се падат повече от девет деца. Но това, което много го изненада, бе, че тия малки войници маневрираха по французки и изпълняваха с абсолютна точност главните движения на дванадесеттактовото пълнене. Често дори командите на ефрейтора биваха давани на родния език на учения географ.
— Ето нещо много интересно — каза той.
Но Гленарван не беше дошъл във форт Независимост, за да гледа как деца правят учение, а още по-малко да се занимава с тяхната народност или техния произход. Той не даде на Паганел време да се доначуди и го помоли да каже да повикат началника на гарнизона. Паганел изпълни молбата му и един от аржентинските войници се запъти към малка къща, която служеше за казарма.
След няколко минути се появи и самият комендант. Той беше петдесетгодишен здравеняк, с войнишка стойка, с дебели и щръкнали мустаци, с изпъкнали скули, с прошарени коси и властен поглед, поне доколкото можеше да се види през облаците дим, които излизаха от късата му лула. Походката му напомни на Паганел особената походка на старите французки подофицери.
Талкав се обърна към коменданта и му представи лорд Гленарван и спътниците му. Докато патагонецът говореше, комендантът не престана да гледа Паганел с доста досадна настойчивост. Ученият не проумяваше какво означава това и се готвеше да го запита, когато офицерът му хвана безцеремонно ръката и радостно го запита на родния му език:
— Французин, нали?
— Да, французин! — отговори Паганел.
— Ах, много ми е драго! Добре дошли! Добре дошли! Аз също съм французин — каза комендантът, като затръска застрашително ръката на учения.
— Някой ваш приятел ли? — запита майорът Паганел.
— То се знае! — отговори той с известна гордост. — Имаме си приятели по петте части на света.
И след като освободи не без усилия ръката си от ръката клещи на здравеняка комендант, Паганел поведе разговор с него. Гленарван много искаше да заговори за своите работи, но военният разправяше историята си и не изглеждаше разположен да я прекъсне по средата. Личеше, че този добродушен човек отдавна бе напуснал Франция. Той бе отвикнал да говори родния си език и бе забравил ако не думите, то поне начина да ги свързва. Говореше горе-долу като негрите от френските колонии. И наистина, както скоро узнаха, комендантът на форт Независимост беше бивш френски подофицер, стар другар по експедиция на Паршап.
От основаването на форта, тоест от 1828 г., той не го бе напускал и сега беше негов комендант по разпореждане на аржентинското правителство. Беше човек на петдесет години, по произход баск, и се наричаше Мануел Ифарагер. Ясно беше, че му трябваше много малко, за да бъде испанец. Една година след пристигането си в страната той се натурализирал, постъпил в аржентинската армия и се оженил за една добра индианка, която в момента кърмеше две шестмесечни близначета — две момчета. Момчета, разбира се, защото достойната съпруга на подофицера не би си позволила да му роди момичета. Мануел не признаваше друга професия освен военната и се надяваше, че с времето и божията помощ ще даде на републиката цяла рота млади войници.
— Видяхте ли ги? — запита той. — Юначаги! Добри войници! Хосе! Хуан! Микеле! Пепе! Пепе е само на седем години и вече умее да стреля.
Като чу, че го хвалят, Пепе събра малките си крачета и много грациозно взе за почест.
— Далече ще отиде! — добави подофицерът. — Един ден ще бъде полковник или бригаден генерал.
Подофицерът Мануел беше толкова въодушевен, че нямаше как да му се противоречи нито по въпроса за превъзходството на военната професия, нито по бъдещето, което той готвеше на своето войнствено поколение. Той беше щастлив и както казва Гьоте: „Нищо от онова, което ни прави щастливи, не е илюзия“.