Шинджу

После така внезапно, както се бе появил, демонът се скри. Страхът и паниката се върнаха.

— Не! — изкрещя Райден.

Вдигна ръце, за да прикрие лицето си, но твърде късно. Болка заля страните и устата му. Усети вкус на кръв и изплю един зъб. Палките се сипеха по ръцете, гърдите и гърба му. Свлече се на земята, хлипащ от ужас. Притиснат под нападателите си, лежеше задъхан и стенеше като ранено животно. Виковете на тълпата отекваха в ушите му. Някой завърза китките му. Въжето се вряза в плътта. Друг го изправи на крака. Затвориха го в клетка. Нечие джите се вряза в гърба му и притежателят му изкрещя в ухото му:

— Тръгвай!

Все още хлипащ от болка и ужас, Райден се заклатушка напред. Сведе глава, за да прикрие срама си. Знаеше какво ще види, ако вдигнеше поглед. Беше наблюдавал много подобни шествия. Най-напред — гордите йорики на коне, следвани пешком от дошини, и на края — помощниците им с овързания и затворен в клетка пленник. Събираха се тълпи зяпачи, освиркваха и замеряха с камъни затворниците. Сега жертвата бе самият той. Камъните целеха него.

— Това е грешка! — изкрещя Райден, когато един го улучи по челото. Сви се в клетката, но и други влетяха между пръчките и го улучиха в гърдите и гърба. — Аз не съм убиец! — трябваше да ги накара да го чуят и да му повярват, преди да стигнат до затвора, защото тогава ще е твърде късно. — Моля ви… Нека обясня….

Той вдигна умолителен поглед към своите мъчители, но видя гневната тълпа — злобни лица, жестоки погледи, заплашително размахвани ръце, крещящи уста, жадни за кръв викове.

— Моля ви…

Ново смушкване в гърба.

— Млъквай и върви напред!

Най-накрая процесията спря и Райден се озова пред портите на затвора. Нова вълна на ужас изостри сетивата му.

— Моля ви, не ме водете вътре, не искам! — нареждаше той, докато придружителите му го измъкваха от клетката. Райден знаеше много добре какво става в затвора. Озовеш ли се вътре, край с надеждата да видиш отново бял свят.

Повлякоха го и го заблъскаха нататък по мрачен вонящ коридор. Собственият му вик се смеси с нечовешкия вой на другите затворници. Някой отвори врата. Силен тласък го запрати в полутъмно помещение. Строполи се ничком в ъгъла. Груби ръце завързаха глезените му. Вратата се затръшна.

Райден се обърна по гръб. Беше сам в малка килия с висок, препречен с решетки прозорец. Загърчи се на земята в усилие да се развърже.

— Пуснете ме! — отекна викът му.

Никакъв отговор. Накрая, омаломощен, се отказа. Потърси упование в самодисциплината, която двайсетте години тренировки по сумо бяха възпитавали у него. С облекчение усети как съзнанието му се успокоява и го обзема онзи прилив на смелост, който усещаше винаги щом стъпеше на ринга.

Вратата се отвори рязко. Двама пазачи влязоха в килията. Носеха тояги, къси копия и камшик. Райден се стараеше да не гледа мъжете и оръжията им, а да се съсредоточи в себе си. Да правят каквото си щат.