Сън срещу събота

Недалече от църковния зид се видя малко момиче, притулено сякаш от хорските погледи и в очакване да срещне някого. Щом епископът и даскалицата наближиха школската одая, детето забърза към тях, ала торбата, дето се удряше о колената и глезените му, не му даваше да стигне вратата преди двамината.

— Ей, Ваклина, какво правиш тук сама? — Анастасия викна, упъти се да помогне на малката, а тя забърза още повече и отвърна.

— Ида. Ида, почакай ме!

От вървежа и устремения му поглед наставницата разбра, че детето иска да говори с нея нещо, дето не е за всички.

— При теб идвам, наставнице, нося ти черна жива кокошка, прясна погача и шарени яйца за Великден. Мама ги праща за теб! — рече, щом стигна килията и подаде торбата.

— Защо за мен? — учителката се смая, не посегна към дара.

— Затова, че ме учиш на буквите, а ще ме научиш, и на числата… Мама вика, че съм станала слънце, откакто захванах да идвам при теб — сложи, торбата пред Анастасия.

— Прилежността ти е велика отплата за моята обич, ето защо няма потребност от армаган — вдигна и окачи връвта на детското рамо.

— Вземи я, наставнице, наречена е за теб! И при теб ще остане. Мама заръча да те даря пред всички невести в одаята на дядо Гънчо, но като отидох там, дядо Гънчо каза, че си тръгнала към килията — малката пак смъкна армагана, сложи го на земята и хукна обратно, сякаш се боеше да не я стигне някой.

— Чие е това дете? — епископ Агапий попита, защото всички други думи му се струваха малки.

— Бащата е кундурджия, а Васила, майката на Ваклина, копае чорбаджийските ниви да припечелва грошове за седемте си деца… Бедни хора.

Анастасия взе торбата, защото живата кокошка вътре проходи; владиката отвори школската одая и подкани наставницата да влезе. Двамата все още не предумисляха, че след години Ваклина ще бъде наставница на девици в близки до Плевен села.

— Сийо, щях да забравя да ти предам заръка от жена, която дойде при мен във владишкия конак във Враца. Каза, че се знаете от Калофер, Василиса е името й — щом влезе в килията с ученически принадлежности, епископът се сети за майка си, а оттам — и за русчуклийката.

— Сестра Теофания? — наставницата не повярва.

— Била е монахиня и те помни с обич. Сега има къща във Враца, похвален мъж и дете. Като се разчу за отваряне на школото в Плевен, тази светла жена дойде при мен, помоли ме да те попитам ще дадеш ли име на нейния син.

— Все така хубава ли е Василиса, отче? — Анастасия си спомни онази вечер, когато гледаше през прозореца на Стамболията и молеше прошка за греха на калугерката.

— Все така хубава и благословена… До есента чака второ дете. Значи… въпреки хулите и одумките, бог не я наказа? — учудването й не беше голямо, защото в Калофер мислеше, че е грях вдовица като Теофания да остане зад зидовете на манастира. Грях беше жена с подобна щедрост на плътта и душата да не продължи живота, да не дари Стамболията с всичката обич, таена години.

— Бог е милостив и човеколюбив, дете мое! — Агапий Врачански се прекръсти. — Като се върна във Враца, ще кажа на Василиса, че си съгласна да кръстиш детето й… Сега трябва да пишем писма и да ги пратим до първенците в разни градове да пратят момичета за поучение. Така ще изпълним волята на нашата майка Евгения…