Даровете на слънцето
- Автор: Робертс Нора
- Серия: the irish trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Даровете на слънцето». Краткое содержание книги:
— Постой малко тук — трябва да уредя някои неща в кръчмата. После ще те изпратя до вкъщи.
— Не, не. Всичко е наред. Мога да се върна пеша.
— Няма да позволя да вървиш под дъжда в тъмното, когато се чувстваш тъжна. Постой и си изпий чая. Няма да се бавя.
Преди да успее да му възрази, я остави сама. Постоя няколко минути на площадката отвън, за да избистри собствената си глава.
Опитваше се да не й се сърди, задето не му е казала за брака си. Беше от хората, които гледат сериозно на такива обвързвания. Женитбата не е нещо, в което се впускаш от което излизаш по прищявка. Трябва да е нещо солидно и здраво.
Нейният брак се е провалил не по нейна вина и все пак беше редно да му каже. Заради принципа.
А той просто ще трябва да го преглътне, помисли си Ейдан, и да изследва внимателно онези нейни чувствителни места, оказали се така оголени и болезнени. Не иска я наранява повече, и без това я боли.
„Господи — възкликна мислено той, разтривайки тила си на път към кръчмата — тази жена е пълна с изненади.“
— Какво й е на Джуд? — попита Дарси в мига, щом стъпи в кухнята.
— Добре е. От къщи получила новини, които я разстроили.
Вдигна слушалката на телефона, закрепен за стената — искаше да се обади на Брена.
— Нали не е станало нещо с баба й? — Дарси остави току-що приготвената поръчка. Очите бяха загрижени.
— Не, нищо подобно. Ще помоля Брена да ме замести за два часа. Ще откарам Джуд вкъщи.
— Дори Брена да не може, Шон и аз ще се справим.
— Страшно си мила, когато искаш, Дарси — усмихна се Ейдан.
— Харесвам я и смятам, че й се полага малко забава този живот. Не ми се струва досега да е получавала кой знае какво. А и дето съпругът й я изоставил заради друга, преди булчинският букет да изсъхне, няма начин да не…
— Стой! Почакай. Ти знаеш, че е била омъжена, така ли?
Дарси вдигна вежди.
— Разбира се. — Взе таблата с поръчката и тръгна към вратата. — Не е тайна.
— Не е тайна — промърмори той, после със стиснати зъби набра номера на Брена. — Най-вероятно го знае цялото село, но не и аз.
Глава 12
Докато Ейдан се върне, за да поемат с колата му, Джуд имаше време да се успокои и да размисли.
Смущение е бледа дума. Нахълта в кръчмата и се нахвърли със сексуалните предложения върху този мъж на работното му място. Вероятно след време след двадесет-тридесет години, прецени тя, случката ще й се стори впечатляваща и дори забавна. Ала в момента бе направо унизителна.
Нещо повече, започна да беснее, да реве, да говори безспир и да кълне. Не се сещаше какво би го шокирало още повече може би само ако се бе съблякла и затанцувала гола на барплота.
Майка и я поздрави за запазеното достойнство, докато е била под ужасен стрес. „Е, майко — помисли си тя, слава Богу, че не можеш да ме видиш в този момент.“
И ето Ейдан я кара към къщи, защото е тъмно и дъждовно, а той е толкова добър.
Но сигурно няма търпение да се отърве от нея.
Докато колата подскачаше по пътя към къщурката й, тя премисли десетина начина как да замаже излагането си, но всички й се сториха неподходящи или глупави. Все пак се налагаше да каже нещо. Би се показала като пълна страхливка, а и е невъзпитано да не го стори.
Пое си дълбоко дъх, но бързо издиша.
— Видя ли я?
— Кого?
— На прозореца.
Джуд се пресегна и го стисна за ръката, без да откъсва поглед от фигурата на прозореца на къщурката й. Той вдигна глава и леко се усмихна.
— Да. Чака. Чудя се дали времето има значение за нея, дали една цяла година не е като един ден?
Изключи двигателя. Останаха в колата, докато фигурата не избледня. Дъждът потропваше по тавана.
— Наистина я видя, нали? Не го казваш ей така.
— Видях я, разбира се. Случвало ми се е и преди и пак ще ми се случи. — Извърна глава и се загледа в профила на Джуд. — Не се чувстваш неловко, нали, да стоиш тук с нея?
— Не. — Осъзнала колко лесно й се удаде отговорът, се засмя. — Дори никак. Би трябвало, предполагам, но не чувствам ни най-малко неловко тук с нея. Понякога…
— Какво понякога?
Тя отново се поколеба, повтаряйки си, че не бива задържа Ейдан повече. От друга страна обаче бе така уютно да седи в топлата кола, да слуша дъжда и да наблюдава стелещата се мъгла.
— Ами понякога я усещам. Като нещо във въздуха. Някакво — не знам как да го обясня — раздвижване на въздуха. И това ме натъжава, защото долавям, че и тя е тъжна. А и него съм виждала.
— Него?
— Принца на феите. Вече два пъти, когато ходих сложа цветя на гроба на Мод. Звучи налудничаво, съзнавам го. Сигурно трябва да отида на лекар за изследвания но…