Даровете на слънцето

Направи пауза — чакаше да я обземат опасения и съмнения. Но я обля единствено радост.

— Никога преди теб не е имало друг — промълви тя тихо. — Макар да съм искала да има, опитвах се, защото се страхувах да съм сама. Сега се научих да бъда сама, да вярвам в себе си, да се харесвам. Няма да се изправя пред теб слаба и немощна, готова да направя каквото и да е, за да не създавам проблеми.

Сърцето му ликуваше. Леко прокара пръст по счупения си нос.

— Тази част от отношенията ни ми е ясна, скъпа.

Тя се засмя, но всъщност не съжаляваше ни най-малко.

— След като те приема веднъж, Ейдан, няма да има друг. Протегна му и другата си ръка. — Завинаги, Ейдан, или никога.

— Завинаги.

Пое ръцете й и ги поднесе към устните си; после коленичи пред нея.

— Какво правиш?

— Правя го както трябва и окончателно. Няма място за никаква гордост. — Гледаше я с обожание. — Не разполагам с торба скъпоценни камъни, взети от слънцето, за да ги разпилея в краката ти. Разполагам единствено с това.

— Бръкна в джоба и извади пръстен. Беше износен и стар. Диамантът в центъра улови случаен слънчев лъч и заблестя помежду им.

— Принадлежал е на майката на майка ми, а и камъкът е малък, изработката — семпла. Но е пазен с любов. Искам да го приемеш — него и мен, — защото обичта ми към теб е безкрайна. Принадлежи ми, Джуд, така както аз ти принадлежа. Изгради живот съвместно с мен, на равна нога. Какъвто и да бъде, ще бъде наш.

Тя се насилваше да не заплаче. В този момент желаеше очите й да са бистри. Мъжът, когото обичаше, коленичеше в краката й и й предлагаше… всичко.