Даровете на слънцето
- Автор: Робертс Нора
- Серия: the irish trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Даровете на слънцето». Краткое содержание книги:
— Не искам да заставам до камината. Не искам пешкир. — Каза го предизвикателно и леко удари с юмрук по тезгяха. — Ще пия тук.
Очите й отново му навяха мисли за морска богиня, но сега изглеждаше отмъстителна.
Кимна бавно.
— Както кажеш.
Извади малка чаша и наля два пръсти уиски. Джуд я грабна и я изпи наведнъж, сякаш е вода. От внезапната горещина, проникнала в гърдите й, дъхът й секна. Очите й насълзиха, но продължаваха да искрят.
Като мъдър мъж Ейдан не позволи нищо да се изпише по лицето му.
— Добре дошла си, ако желаеш, да се качиш в жилището ми и да облечеш суха риза.
— Добре съм. — Някой сякаш дереше гърлото й с горещи игли, но сега вече усещаше в стомаха си приятна топлина. Остави чашата на тезгяха, кимна и заяви: — Още едно.
Ейдан небрежно се облегна на плота. От опит знаеше, че някои изпразват цяла бутилка и нищо не им се случва, други подканваш да си вървят след няколко питиета; трети търсят повече пред кого да излеят мъката си, а не толкова да се наливат с уиски.
Безпогрешно разпозна какъв е случаят в момента. Ако чаша и половина вино замайват главата й, две уискита определено ще я повалят.
— Защо не ми кажеш какъв е проблемът, скъпа?
— Не съм казала, че има проблем. Казах, че искам още едно уиски.
— Е, тук няма да го получиш. Но ще ти приготвя чай и ще те настаня до камината.
Пое си дълбоко въздух, после издиша и свивайки рамене, обяви:
— Добре, забрави за уискито.
— Браво, моето момиче. — Потупа все още стиснатата в юмрук ръка. — Иди и седни, а аз ще ти донеса чая. После ще ми кажеш какво става.
— Няма нужда да сядам. Отметна мокрите кичури и се наведе към него. — Ела по-близо — нареди тя. Щом лицата им се приближиха на няколко сантиметра тя го сграбчи за ризата. Говореше ясно и отчетливо, но все пак й стигна акълът, да го каже тихо: — Все още ли желаеш да спиш с мен?
— Моля?
— Чу ме. — Изпита някакво тъмно удоволствие да го повтори: — Искаш ли да спиш с мен или не?
Макар нервите му да се опънаха, усети как се възбужда. Изпусна контрола и върху двете реакции.
— В този момент ли?
— Какво му е на моментът? — настоя тя. — Трябва ли всичко да е планирано, разпределено и завързано с панделка?
Този път забрави да говори тихо и няколко глави, е вдигнати нагоре вежди, се извърнаха към тях. Ейдан постави ръка върху нейната, с която все още стискаше ризата му, и я потупа нежно.
— Да отидем отзад, Джуд.
— Къде?
— Отзад. — Отново потупа ръката й, после разтвори пръстите. Посочи към вратата в края на бара. — Шон, ела да застанеш за малко зад тезгяха.
Вдигна подвижната част от плота, та Джуд да мине, и я побутна към вратата.
„Отзад“ се оказа малка стая без прозорци, обзаведена с два фотьойла, някога принадлежали на баба му, и масичка, направена от баща му, която се клатеше точно толкова, колкото да изглежда трогателна. Имаше стара лампа с глобус — Ейдан я запали — и шише уиски.
Стаята бе предназначена за уединени разговори и сделки. Нищо не му се струваше по-уединено от това да се справи с жената, за която си бе мечтал и която го попита дали не иска да я люби.
— Защо не…
„Седнем“ искаше да каже той, но устните му не успяха да помръднат под нейните. Притиснала гърба му към вратата, с ръце в косите му, устните й жадно и пламенно бяха прилепени към неговите.
Той простена един-единствен път и потъна в удоволствието да го нападне мократа и решителна жена. А тя се притискаше към него. Господи, направо бе залепнала за тялото му и бе гореща като пещ. Зачуди се защо от дрехите й не се вдига нара.
Сърцето й биеше лудо. Или пък беше неговото? Усещаше учестеното нервно туптене помежду им. Тя ухаеше на дъжд и имаше вкуса на неговото уиски. Желаеше я така трескаво, че се почувства като болен. Желанието плъзваше по тялото му, сграбчваше го, замайваше главата му и изгаряше гърдите.
Някъде отдалеч дочу гласа на брат си, нечий смях в отговор и тихата мелодия, засвирена от младото момче. После мъгляво си припомни къде се намираха. И кои бяха!
— Джуд, почакай. — Кръвта бушуваше в главата му; опитваше се да се откъсне от нея. — Тук не е мястото.
— Защо? — Мълвеше отчаяно. Нуждаеше се от нещо. От него. От каквото и да било. — Ти ме искаш. Аз те искам.
Толкова силно я желаеше, че си представи как си разменят местата и той я обладава, както жребец яхва готова кобила — с разгорещена кръв и без никакво сърце.
— Спри. Нека си поемем въздух. — Прокара треперещата си ръка през косата й. — Какво е станало?
— Нищо не е станало. — Гласът й изневери и я издаде. — Защо трябва нещо да се е случило? Просто ме люби. — От възбуда ръцете й не успяваха да разкопчаят ризата му. Докосвай ме.