Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
— Но човек не може да развали това! — каза той. Ард кимна.
— Невъзвратимо е.
— Но защо?
— По необходимост — отвърна Ард.
Долс прояви достатъчно благоразумие, за да не иска обяснения. Необходимостта да се изрече такова заклинание можеше да те споходи много рядко. Възможността изобщо да ти се наложи да го използваш беше нищожна. Той остави ужасното заклинание да се утаи в ума му, да се скрие, покрито от хиляди други полезни или красиви, или вдъхновяващи магии и вълшебства, всичкото познание и правила на Роук, цялата мъдрост на книгите, която бе научил от Ард. Грубо, чудовищно, безполезно, то лежеше потънало в мрака на ума му от шестдесет години, като темел на по-стара, забравена къща долу в подземието на ново жилище, изпълнено със светлини, богатства и деца.
Дъждът беше спрял, въпреки че мъглата все още скриваше планинските зъбери и дрипави облаци се стелеха над високите лесове. Макар и не толкова неуморен скитник като Мълчание, който можеше да прекара целия си живот скитайки из горите на планината Гонт, ако го оставеха, Долс беше роден в Ри Алби и познаваше пътищата и пътеките толкова добре, все едно бяха част от самия него. Хвана краткия път при кладенеца на Риси и още преди обяд излезе на високото пасище на Семере, равно стъпало на планинския склон. На миля по-надолу се виждаха стопанските сгради, закътани от един хълм, отвъд който като сенчест облак се движеше стадо овце. Гонтски пристан и заливът му оставаха скрити под стръмните хълмове, издигащи се откъм вътрешността на острова над града.
Пообиколи малко, докато намери онова, което според него трябваше да е Тъмното езеро. Беше малко, наполовината кал и тръстики, с една едва отличима, блатясала пътека към водата, и никакви дири по нея, освен от кози копита. Водата беше тъмна, макар да лежеше под яркото слънце и далече над торфищата. Той тръгна по козите следи и измърмори, когато кракът му се подхлъзна в калта и изкълчи глезена си, за да не цопне във водата. На самия й край остана неподвижен. Наведе се да раз-търка глезена и се вслуша.
Цареше абсолютно мълчание.
Нямаше вятър. Нямаше птичи зов. Никакво далечно мучене или блеене, нито човешки глас. Сякаш всичко на острова беше замряло. Една муха не избръмча.
Той погледна към тъмната вода. Не отразяваше нищо.
Пристъпи с неохота навътре, с боси стъпала и оголени крака — беше навил наметалото си и го беше прибрал в пътната си торба преди час, когато изгря слънцето. В краката му се отриваха тръстики. Калта беше мека и жвакаше под стъпалата му, пълна с преплетени тръстикови корени. Без никакъв шум той бавно навлизаше в езерото, кръговете и пълните от движението му бяха леки и смътни. Дълго време дъното беше плитко. Сетне предпазливото му стъпало не усети дъно и той спря.
Водата тръпнеше. Той го усети първо на бедрата си — плискане, като гъделичкащия допир на кожена дреха; сетне го видя, потръпването на повърхността над цялото езеро. Не кръглите вълни, които правеше при вървежа си, които вече бяха затихнали, а нагъване, надигане, тръпка, отново и отново.
— Къде? — прошепна той и изрече гласно думата на езика, разбиран от всички неща, които нямат друг език.
И дойде мълчанието. Сетне една риба скочи над чернилката и разтърси водата — сиво-бяла риба, дълга колкото дланта му, и в скока си рибата извика с тънък и ясен глас, на същия език:
— Явед!
Старият магьосник се вцепени. Припомни си всичко, което знаеше за имената на Гонт, върна в ума си имената на всички склонове, стръмнини и ридове, и след минута се сети къде е Явед. Беше мястото, където хребетите се разделяха, малко по-навътре от Гонтски пристан, дълбоко сред заплетения лабиринт от хълмове над града. Там беше мястото на разлома. Едно земетресение с център оттам щеше да разтърси града и да го срине до основи, да предизвика срутище и приливна вълна, да затвори скалите на залива като сключени длани. Долс потръпна, разтрепери се целият като водата на езерото.
Обърна се и припряно закрачи към брега, без да го е грижа повече къде стъпват краката му и без да му мисли повече, че ще наруши мълчанието с пляскането си и задъханото си дишане. Загази обратно по тинестата пътека през ракитите, докато не стигна сухата земя и острата трева и не чу бръмченето на комарите и песента на скакалци. Чак тогава седна на земята, защото краката му трепереха.
— Няма да стане — рече той на себе си на хардийски, и добави: — Не мога да го направя. — А после рече: — Не мога да го направя сам.