Реката на смъртта
- Автор: Лебо Рой
- Серия: buckskin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на смъртта». Краткое содержание книги:
Старецът изчака да се приближи достатъчно, след това спря на около десетина стъпки от Лий и обърна коня си така, че да освободи дясната си страна. Сакото му бе разкопчано и отметнато назад, така че се виждаше дръжката на затъкнатия в кобура на кръста стар и много употребяван револвер. Кракът на мъжа бе изваден от стремето и висеше свободно надолу, за да не затруднява бързото вадене на оръжието.
Имаше кафяви очи.
— Вие трябва да сте мистър Лий — говореше с типичния за граничните райони провлачен глас.
Без съмнение, това беше самият Джордж Смол и никой друг.
Лий се чувстваше много странно. И преди си бе мислил, че може да го убият само че никога не бе смятал, че това ще стане при престрелка. Докато стреляше, нямаше време да мисли за нищо. Обикновено се сещаше за смъртта, след като всичко вече бе свършило. Но сега беше друго — старецът щеше да го пречука, без да му мигне окото. Щеше да убие и останалите — не биваше да оставя след себе си свидетели.
О, Беатрис, докарах ти само неприятности!
— Точно така — каза Лий. — А вие трябва да сте Джордж Смол.
Кафявите очи на мъжа проблеснаха мило като на добродушно старче. Той премести поглед към кръста на Лий, където би трябвало да се намира пистолетът му.
— Бялата коса те заблуди, нали?
— Да.
— Младежите в наши дни не се възпитават правилно — Смол поклати укорително глава.
Хвана се. Лий видя облекчението в погледа му.
— Добро утро.
Старецът замръзна.
Беатрис бе слязла при тях от верандата.
— Трябва да сте тръгнали от града много рано тази сутрин, господине — каза тя. — Моля, слезте от коня и елате да закусите с нас.
Смол трябва да я бе видял пред къщата, но сигурно не бе забелязал, че е жена.
Нямаше да я убие. Решението да не го прави се четеше съвсем ясно в очите му.
Щом нямаше да пречука жената, значи нямаше да убие и другите. Също и Лий.
Лий си пое дълбоко въздух. Утринният въздух имаше вкус на хубаво шампанско.
— Ами да — каза той на Джордж Смол — заповядайте да закусите с нас.
Старецът отметна глава назад и се разсмя като момче.
— Имате невероятен късмет, мистър Лий — той свали шапката си и се поклони на Беатрис. — И то за много неща, както виждам — усмихна се приятелски на Лий. — Нямам време да закусвам сега, затова, ако ме извините, мадам, бих искал да поговоря с мъжа ви по работа.
— Но, разбира се — каза Беатрис. — Сигурен ли сте, че не искате малко кафе, мистър…?
— Смол. Джордж Смол — той отново й се поклони. — Но все пак ви благодаря за предложението.
Тя му върна усмивката и се оттегли към къщата.
— Ако всичко това е заради брат ви, мистър Смол, трябва да ви кажа, че грешите. Той открадна мой добитък, а след това уби едно дете, което се опитваше да го спре.
— И на мен така ми казаха и трябва да си призная, изобщо не се изненадах — отговори старецът. — Том беше кофти хлапе и естествено от него излезе кофти мъж. Обаче бях много любопитен кой е успял да му свети маслото.
— Тогава защо сте тук?
Смол изглеждаше по-весел отвсякога:
— По работа. Май сте обидили една млада дама. Тя е богата и ме нае да поправя стореното й зло.
Той отново пъхна крак в стремето, закри дръжката на револвера с полите на сакото си и се обърна да си върви.
— Мистър Лий — каза му той през рамо — ще ви чакам утре в града. Не ме разочаровайте…
След което препусна напред — изправен като струна на седлото, свеж и бодър като росно цвете.
Лий не можеше да се бие с него. Не само че не искаше да убива стареца, но и не можеше да си мърси ръцете с още едно убийство — така само щеше да даде основание на Тод Фипс най-после да го вкара в дранголника. Ако Фипс все пак не го направеше, местните каубои щяха да сметнат неговата нерешителност за проява на страх и дните му на помощник-шериф бяха преброени. Не, Фипс никога не би допуснал подобно нещо.
Дали щеше да спечели, или да загуби битката — за Лий нямаше никакво значение: и в двата случая това щеше да значи край на живота му в долината. Всички щяха да го смятат за хладнокръвен убиец и нищо друго.
Старецът изглеждаше разбран човек — може би бе възможно да се споразумеят и без бой; ако се наложеше, Лий бе готов дори да плати колкото трябва.
Лий бавно се върна при оградата, откачи колана с револвера си и го закопча около кръста си.
— Неприятности ли имаш? — попита Сандбърг.
— Какво става? — обади се и Тим Бап.
В това време Том Кук изхвърча от спалното помещение, стиснал старата си пушка в ръка. Втурна се към тях, но когато видя, че старецът вече си е отишъл, забави ход, след това спря и се загледа след отдалечаващата се фигура на ездача, докато съвсем се скри от погледа му.