Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Девойката продължи да върви напосоки и Адамс я проследи внимателно, когато тя се приближи към братята Томъс Тео. Двамата гърбоноси близнаци се зарадваха и веднага подхванаха търсения от Кейт разговор. Адамс ги слушаше, докато търсеше подходящи, неизгорели изцяло греди и дъски за временна постройка. В родината си той се бе учил на дърводелство.
— Значи вече нямаме нищо за ядене? — попита девойката Томъс. — Какво ще правим сега? Индианците също живеят по тези места! Следователно все трябва да има нещо за ядене!
— Това не е чак дотам глупаво — рече Томъс, докато почистваше една греда за Адамс. — Само че в тази трижди проклета местност има само едно нещо, от което живеят местните хора, и това са бизоните.
— Значи ще вървите на лов за бизони?
— Да, само че… ако намерим бизони. А тях не можеш да ги привикаш като кокошки… тък-тък-тък, и те ще дойдат! Бизоните си имат свой акъл и вървят по собствени пътища. Никак не изглежда да има наоколо стада.
— Ами вождът и Мечата орда? Те какво ядат?
— Ама че настойчиво разпитвате! Те си имат още запаси за зимата, сушено и замръзнало месо, и когато изядат и него, и все още не се явяват бизони…
— Тогава?
— Тогава започват да танцуват танца на бизоните заедно със своя заклинател: „Покровителю наш, дай ни бизони, бизони, бизони… бизони, бизони, бизони ни дай, покровителю наш.“ Това пеят денем и нощем и танцуват през всичкото време.
— Истина ли е това? Че то е пълна глупост!
— Нима вие никога не сте се молила досега: „Татко наш, който си на небето, хляба наш, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес“? Вие това си го приказвате току-така на вятъра, защото не сте гладна. Индианците обаче са гладни през пролетта.
— И ако все пак не дойдат бизони?
— Ако бизоните не дойдат при индианците, индианците трябва да отидат при бизоните. Тогава те сбират шатрите си и се преместват в друга местност, а мъжете обикалят с бързите си мустанги и търсят стада… в собствените си ловни райони и ако и там няма нищо, и в чуждите. Тогава обикновено има окървавени глави.
Кейт седеше замислена.
— Но това не е хубав живот — рече най-после тя и погледна към Адамс, който обаче отмести поглед. — Да не можеш да си построиш здрав дом, защото винаги ще трябва да вървиш с шатрата си подир бизоните… изобщо в такъв случай не хората властвуват над животните, а животните над хората! Ние не можем да им подражаваме. Не можем сега да тръгнем нанякъде, за да търсим бизони, и то излагайки се на опасността да ни нападнат индианците!
— Не, госпожице Кейт, не можем. Ние трябва да си помогнем другояче.
— Но как? Томъс сбърчи чело.
— Майорът даде вече заповед Роуч да тръгне обратно с по-голямата част от войниците към форт Рандал и да поискат оттам нови провизии и муниции. Ония ще има да зяпнат от учудване, като разберат какво ни се е случило. Тук ще останат само неколцина мъже. Съществуващите запаси храна ще останат за тях, докато пристигне подвозът. Вие ще заминете заедно с Роуч.
— Не е ваша работа какво ще правя аз! — Кейт отхвърли глава назад. — Естествено, аз ще остана при баща си.
Томъс се усмихна.
— Ако той разреши!
— Кажете ми по-добре, няма ли някой шивач измежду вас? Томъс и Тео се разсмяха.
— За това ще трябва да попитате някой друг, госпожице, ние не познаваме хората тук; да не би да искате да си ушиете ездачески костюм?
— Точно така. Вече съм го намислила.
— Аха! Значи действително искате да останете тук. Не ви липсва смелост!
— Не знам. Така или иначе обаче, не мога да се върна отново при леля Бети, след като избягах веднъж от нея.
— Нима тя е по-лоша и от индианците? Кейт се разсмя отначало принудено, но веднага след това наново стана сериозна.
— Тя по свой начин е по-лоша от индианците. През последната нощ аз преживях нападението над нашия ешелон и ще ви кажа открито, че и днес още треперя, като си припомня за това. Но то е нещо съвсем друго. Това е война и аз бих могла да умра… е… естествено, всеки се надява, и аз също, че няма точно мен да улучат…
— Вече говорите като истински местен кореняк!
— Леля Бети обаче не е открит враг. Тя е олицетворение на прикритата злонамереност от сутрин до вечер. Ние, семейство Смит, вече нямаме пари, тя обаче има, много пари има… и се отнася с мен като с дете, оставено на грижите на социалната помощ. По цял ден съм длъжна да й бъда благодарна за нейната доброта и да я отрупвам с внимание, задето ще трябва да я наследя. Томъс, не мога да издържам и няма да отида повече там. Представете си как ще отида разкайваща се и като развалила годежа си годеница… Не, по-добре някой дакота да ме застреля някога, а леля Бети да си остави парите на някоя фондация. Няма да се старая да заслужа нейното наследство. Никога, никога повече! — Бузите на Кейт бяха станали огненочервени.