Изпепелена
- Автор: Каст Филис Кристина
- Серия: Училище за вампири #7
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изпепелена». Краткое содержание книги:
Добре дошли в света на Стиви Рей, която е готова на всяка цена да помогне на застрашената млада Висша жрица. Най-добрата приятелка на Зоуи обаче си има своите проблеми, които са не по-малко сериозни. Червените новаци вече са неконтролируеми, а нейното така наречено гадже – Далас, е сладко, но прекалено любопитно. Истината е, че Стиви Рей крие тайна, която навярно е ключът за завръщането на Зоуи, но също така заплашва да разтърси нейния свят.
В средата на цялата тази каша е Афродита – бивш новак, истинска кучка (с което се гордее) и надарена (ако изобщо това минава за дарба) със способността да предсказва бъдещето. Но сега, изглежда, Никс е решила да говори директно чрез нея, независимо дали Афродита иска или не.
Три момичета, които си играят с огъня. Ако не внимават, всички останали хора и вампири ще бъдат изпепелени.
Кожата й бе приятна и топла на допир. Думите й го докоснаха, раздвижиха нещо в него и се наместиха удобно толкова дълбоко, колкото никой не бе достигал.
- Земя, моля те за огромна услуга. Репхайм е много специален за мен. Той страда и не успява да се възстанови. Земя, използвала съм силата ти и преди, за да спася себе си и тези, за които ме е грижа. Този път те моля за помощ, за да помогна на Репхайм. - Погледите им се срещнаха и тя си повтори думите, които той каза на Мрака, когато си мислеше, че тя няма да го чуе. - Виждаш, че той е ранен заради мен. Излекувай го, моля те.
Земята под тях откликна. Стиви Рей ахна и се разтрепе-ри, а Репхайм си помисли, че става нещо странно, и се опита да се отдръпне. Тя стисна още по-здраво ръцете му:
- Не, не ставай! Всичко е наред.
В този момент дланите й започнаха да излъчват топлина към неговите. За миг му напомни на усещането, когато мислеше, че призовава безсмъртните сили на своя баща, а вместо това откликна Мракът и излекува ръката и счупеното му крило. Но много бързо Репхайм разбра, че има съществена разлика между докосването на Мрака и на земята.
Първата сила бе необуздана и поглъщаща, преизпълваща го с енергия. А това, което го изпълни сега, беше като летен ветрец. Присъствието му не бе така властно, както на Мрака. Силата му беше изпълнена със състрадание. Усещането бе някак живо и извисяващо, вместо хладно и агресивно. Беше като балсам за горещата му кръв и успокояваше болката, пулсираща в цялото му тяло. Когато топлината на земята достигна гърба му и огромната рана между крилете му, облекчението беше толкова мигновено, че той притвори очи и въздъхна, щом агонията му се изпари.
Навсякъде около него въздухът бе изпълнен с опияняващата миризма на кедрови иглички и сладостта на лятната трева.
- Помисли си как връщаш енергията обратно в земята -каза Стиви Рей с нежен, но настоятелен глас.
Той понечи да отвори очи и да пусне ръцете й, но тя отново го задържа:
- Не, остани със затворени очи. Остани както си. Просто си представи, че силата на земята е зелена светлина, която идва от пръстта под мен, минава през тялото ми и стига до теб по ръцете ни. Като си го представиш, я върни обратно по същия път.
- Защо? Защо да я оставя да ме напусне? попита Репхайм, без да отваря очи.
- Защото не е твоя, глупчо - чу той смеха в гласа й. — Не можеш да притежаваш тази сила. Тя принадлежи на земята. Можеш само да я използваш за малко и после да я върнеш обратно с благодарност.
Репхайм се канеше да й отвърне, че това е нелепо. Когато получиш сила, не я връщаш обратно. Задържаш я, използваш я и я притежаваш. Почти щеше да го каже, но не успя. Тези думи прозвучаха толкова погрешно в главата му, дока-то земната енергия го изпълваше.
Затова той си представи зелената светлина и мислено я върна обратно към земята, от която произлизаше. И когато тя го напусна, той изрече две думи много тихо:
- Благодаря ти.
И отново беше себе си. Седеше под огромното кедрово дърво върху студената земя и държеше ръцете на Стиви Рей. Отвори очи.
- Сега по-добре ли си? - попита тя.
- Да. Много по-добре.
Той разтвори ръце и този път тя не го задържа.
- Наистина ли? Аз усещах силата и я канализирах към теб, така че предполагам си я усетил и ти. — Тя го погледна преценяващо. - Изглеждаш по-добре. Вече няма болка в очите ти.
Той се изправи, нетърпелив да й покаже, и протегна ръце, разпери огромните си криле, сякаш демонстрираше мускули:
- Виж, мога да направя това без никаква болка.
Тя седеше на земята и го гледаше с толкова странно изражение, че той веднага се наведе и прибра крилете си:
Какво има? - попита той. Какво не е наред?
-Аз... бях забравила, че ти... долетя до парка. Също и обратно. - Тя издаде звук, който трябваше да бъде смях, стига да не звучеше толкова шокирано. Толкова е глупаво. Как можах да забравя такова нещо?
-Предполагам, че си свикнала да ме виждаш ранен -каза той, опитвайки се да разбере защо тя изведнъж така се отдръпва от него.
- Как поправи крилото си?
Със силата на земята.
- Не, не сега. То не беше счупено вече, като дойдохме тук. Болката ти нямаше нищо общо с него.
- Да, излекувах се снощи. Сегашната ми болка се дължеше на мъченията, на които бях подложен от Мрака.
- И как точно ръката и крилото ти се излекуваха снощи?
Репхайм не искаше да й отговори. Тя се взря в него със
своите големи очи, изпълнени е укор, и той усети желание да я излъже. Да й каже, че е станало чудо, което се дължи на безсмъртната му кръв. Но не можеше да я излъже. Не би я излъгал.