Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Никой не знаеше за тях, дори сестра му, поради което доста го гризеше съвестта.
Колекцията от пощенски марки на баща му, неспомената в наследството, се равняваше по стойност на малко състояние. Така се оказа. Лаке продаваше по няколко марки, когато се нуждаеше от пари в брой.
В момента пазарът беше замрял, а и не му оставаха много. Скоро щеше да се принуди да продава независимо от цената. Можеше да продаде онези, редките — Норвегия номер едно, и да почерпи за всичките бири, които си беше изпросил в последно време. Би било добре.
Две къщи в провинцията. Близо една до друга. Парцелите сега са почти без пари. И за майката на Виргиния. Три парцела. И за дъщеря й Лена. Четири. Ами да! Купи цяло село, щом така и така си започнал.
Виргиния е щастлива с Лаке, така му беше казала. Той самият не знаеше дали е в състояние да изпитва щастие, но Виргиния беше единственият човек, с когото се чувстваше добре. Защо да не се уредят нещата по някакъв начин?
Лаке сложи пепелника на корема си, изтръска цигарата, дръпна.
Единственият човек, с когото се чувстваше добре, особено сега. Откакто Йоке… изчезна. Йоке беше приятел. Само него от обкръжението си можеше да нарече приятел. Отвратително е, че тялото му го няма. Неестествено. Трябваше да го погребат. Трябваше да има покойник, да го види: да, ето, лежиш тук, приятелю мой. И си мъртъв.
Очите му се наляха със сълзи.
Хората имат дяволски много приятели, толкова им е лесно да се изхвърлят с тази дума. Той имаше един, един-единствен, и точно него му бе отнел някакъв бездушен хулиган. Защо, по дяволите, този хлапак бе убил Йоке?
Дълбоко в себе си знаеше, че Йоста не лъже, не си измисля, а и Йоке наистина беше изчезнал, но всичко изглеждаше толкова безсмислено. Единствената правдоподобна причина можеше да е нещо, свързано с наркотици. Йоке трябва да се е забъркал в някаква каша с дрога и да е преметнал някого, дето не е бивало. Но защо не беше споделил нищо?
Преди да напусне апартамента, изпразни пепелника, прибра бутилката от вино при другите празни в кухненския шкаф. Наложи се да я обърне с гърлото надолу, за да й намери място.
Да, по дяволите! Два парцела. Леха с картофи. Пръст по коленете и песента на чучулига през пролетта. И така нататък. Някой ден.
Навлече си палтото и излезе. Като минаваше покрай ИКА, изпрати въздушна целувка на Виргиния, която седеше на касата. Тя се усмихна и му се изплези.
На път за вкъщи към улица Ибсен срещна някакво момче, помъкнало две големи хартиени торби. То живееше тук, но Лаке не знаеше как се казва. Кимна му.
— Май тежат.
— Няма страшно.
Лаке проследи момчето с поглед. То се влачеше към високите блокове с торбите. Но пък изглеждаше щастливо. Ето така трябва. Да приемеш бремето си и да го носиш с радост.
Ето така трябва.
На влизане в двора очакваше да се натъкне на онзи, дето почерпи уиски в китайския. Човекът излизаше горе-долу по това време. Понякога обикаляше в кръг по двора. Но не го беше виждал от няколко дни. Лаке погледна крадешком към затъмнените прозорци на жилището, където според него живееше непознатият.
Сигурно си седи вътре и порка. Може да се качи и да звънне.
Някой друг ден.
Беше се здрачило, когато Томи и майка му отидоха на гробището. Гробът на баща му беше точно до насипа при езерото Рокста, затова минаха по пътеката през гората. Майка му вървя мълчаливо чак до алеята, наречена Ханаан, и Томи го отдаваше на скръбта й, но щом свиха по тясната пътека покрай езерото, тя се изкашля и каза:
— Ами, Томи…
— Да.
— Според Стафан нещо е изчезнало от дома му. След като бяхме там.
— Ъ?
— Ти нищо ли не знаеш по въпроса?
Томи загреба сняг, направи топка и я хвърли по едно дърво. Улучи.
— Да. Точно под балкона му е.
— Определено е доста важно за него, защото…
— Нали ти казах, там е, в храсталака под балкона му.
— Как се е намерило там?
Пред тях се простираше заснеженият насип преди гробището. Слаба червеникава светлина озаряваше короните на боровете изотдолу. Чуваше се дрънченето на надгробния фенер, който майка му носеше в ръка. Томи попита:
— Имаш ли огънче?