Още ли е в закрития басейн? Той ли вдишва този газ? В такъв случай как е възможно да е буден? Буден ли е?
Хокан опита да премигне. Нищо не се случи. Почти нищо. Нещо потрепна пред едното му око, още повече затъмни всичко. Другото му око го нямаше. Опита да отвори уста. И нея я нямаше. Представи си устата, както я бе виждал в огледалата, опита… но я нямаше. Нищо не се подчиняваше на командите му. Все едно да опитваш със силата на мисълта да поместиш камък. Не става.
Усети горещина по цялото си лице. Страх го прониза в стомаха. Главата му беше увита в нещо топло, слепнато. Парафин. Апарат се грижеше за дишането му, понеже лицето му бе покрито с парафин.
Помисли за дясната си ръка. Да. Ето я. Отвори я, стисна я, усети допира на върховете на пръстите до дланта си. Докосване. Въздъхна с облекчение — представи си въздишка на облекчение, нали гърдите му се движеха в такт с машината, не според волята му.
Повдигна ръка, бавно. Гърдите и рамото му се обтегнаха. Ръката попадна в полезрението му, размазано петно. Доближи я до лицето си, спря. Тихо пиукане от дясната му страна. Бавно извърна глава натам, усети нещо кораво да се подава под брадичката му. Насочи ръката си към него.
Дихателна тръба. Вкарана в гърлото му. От нея излизаше маркуч. Проследи го, докъдето можеше, метална част се съединяваше с маркуч. Стана му ясно. Ето това ще издърпа, когато пожелае да умре. Добре измислено. Хвана края на тръбата.
Ели. Закритият басейн. Момчето. Солната киселина.
Спомените му свършваха в момента, когато отвинти капачката на буркана. Трябва да го бе излял отгоре си. Според плана. Единственото непредвидено беше, че още е жив. Беше виждал снимки. Жени, залети с киселина в лицето от ревниви мъже. Не искаше да докосва лицето си, още по-малко пък да го вижда.
Стисна тръбата по-здраво. Тя не поддаде. Завинтена. Направи усилие да завърти металната част — точно така, върти се. Продължи да отвинтва. Опита да си помогне с другата ръка, но на мястото й почувства само пареща болка. С пръстите на здравата ръка усети лек трепкащ натиск. Металната част започна да изпуска въздух, съскащият звук се промени, изтъня.
Сивата светлина около него се примеси с трепкаща червена. Опита да затвори единственото си око. Спомни си Сократ и чашата с отрова. Задето развращавал младежта на Атина. Дължим петел на… как му беше името? Архимандрос? Не…
Вратата се отвори с премляскващ звук, някаква бяла фигура се доближи до него. Усети пръсти, които разтвориха неговите, накараха ги да пуснат маркуча. Глас на жена.
— Какво правиш?
Асклепий. Да принесе жертвен петел на Асклепий.
— Пусни!
Петел. За Асклепий. Бога лечител.
Свистене, съскане, пръстите му бяха отскубнати и маркучът бе завинтен.
