Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Табриз Едно. HFC от Техеран, чувате ли ме?
Отново не получи отговор, но това не го тревожеше. Радиовръзката в планината винаги е трудна, никой не го очакваше, Ерики Йоконен и командирът на базата нямаха причини да организират постоянно радио подслушване. Продължаваше да се изкачва и облаците скоро обвиха машината. Слава Богу, че върхът още се виждаше, а отвъд него пътят щеше да се снижава към базата, разположена само на километър по-долу.
Сутринта стигна изключително трудно до малката военновъздушна база Галег Морги, разположена недалеч от международното летище на Техеран. Макар че напусна апартамента си преди разсъмване, стигна в базата едва когато бледото слънце се беше издигнало високо сред замърсеното небе. Наложи му се на няколко пъти да се връща и заобикаля, тъй като уличните боеве продължаваха и много от пътищата бяха блокирани — някои с нарочно издигнати барикади, други просто преградени от опожарени коли и автобуси. По заснежените тротоари лежаха трупове, стенеха ранени. На два пъти го връщаха разгневени полицаи, но той продължи с обиколките и в крайна сметка успя да стигне до базата. С изненада установи, че порталът към тренировъчната школа зее отворен и неохраняван от никого. Край него винаги имаше войници. Вкара колата и я паркира в един от хангарите на С-Г. Вътре беше пусто, не се виждаха механици от наземния персонал.
Денят беше студен и той се беше навлякъл с пълна зимна екипировка. Снегът покриваше полето и по-голямата част от пистата. Докато чакаше, реши да прегледа машината 206, с която му предстоеше да лети. Всичко беше в ред. Резервните части за Табриз — ротор за опашния мотор и две хидравлични помпи, бяха вече поставени в багажното отделение. Резервоарите бяха пълни и това позволяваше непрекъснат полет от два и половина — три часа или около триста и петдесет-четиристотин километра, в зависимост от вятъра, височината на полета и скоростта. Нямаше да мине без междинно зареждане. Според плана на полета трябваше да зареди в Бандар-е Пахлави — пристанище на брега на Каспийско море. Изкара с лекота машината на пистата. После адът се отприщи и той изведнъж се оказа в центъра на разгорещено сражение.
Камиони, натоварени с войници, нахлуха с рев през портала и се насочиха към пистата. Посрещна ги дъжд от куршуми, изстреляни откъм главните административни сгради и хангарите на базата. Други камиони се появиха по обиколния път и в движение отвърнаха на огъня. Последва ги верижен бронетранспортьор „Брен“, от картечниците му излиташе огън. Петикин с ужас разпозна нашивките и инициалите на „Безсмъртните“, изписани върху каските на войниците. След тях се появиха бронирани коли с военна полиция и цивилни — този район на базата вече беше завзет. Още преди да разбере какво става, четирима яки мъже го сграбчиха и го повлякоха към една от бронираните коли, закрещяха му нещо на фарси.
— За Бога, аз не говоря фарси — извика в отговор той. Мъчеше се да се измъкне. Един от нападателите го удари с юмрук в корема, той се сви, изтръгна се от ръцете на останалите и го просна на земята с добре отмерено кроше, но един друг измъкна пистолета си и стреля. Куршумът проби яката на парката му и рикошира в бронята на транспортната кола зад него. Замириса на кордит. Той замръзна на място, някой го сграбчи изотзад, а войниците се нахвърлиха отгоре му с ритници и юмруци. В същия момент се появи някакъв полицейски офицер.
— Американец? — попита на завален английски той. — Ти американец?
— Англичанин съм! — извика Петикин, опитвайки се напразно да се освободи от ръцете на мъжете, които го притискаха към бронираната кола. Устата му се пълнеше с кръв. — Аз съм от С-Г и това там е моята…
— Американец! Саботьор! — Полицаят навря пистолета си в лицето му и Петикин ясно видя как пръстът му се свива около спусъка. — Ние от САВАК много добре знаем, че вие, американците, носите само беда!
Обзе го ужас, но в мъглата на помътеното му съзнание внезапно проникна крясък и железните ръце около тялото му се отпуснаха. Като насън видя, че пред него стои млад англичанин, облечен в униформа на парашутист, с червена барета на главата и петлици на капитан. От двете му страни стояха тежковъоръжени войници с ориенталски черти, в коланите им бяха затъкнати гранати, на гърбовете им имаше раници. Капитанът небрежно подмяташе една граната с лявата си ръка. Петикин забеляза, че капсулата й е на мястото си, а младежът я подмята така, сякаш е обикновен портокал. На колана му висеше кобур, до него имаше нож със странна кания. Той извика нещо на фарси, после рязко посочи Петикин и хеликоптера зад гърба си. След това се изпъна пред него, отдаде му чест и тихо просъска: