Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
„Колко ли такива хора са излезли и от родното ми място?“
Беше роден в малко селце близо до Плауен, на крачка от границата с Чехословакия. Сега то беше в чертите на ГДР. През четиридесет и пета беше на дванадесет години, а брат му — шестнадесетгодишен юноша — вече беше войник. Военните години не бяха лоши за него, малката му сестричка и майка му, просто защото на село имаше какво да се яде. Но през четиридесет и пета взеха това, което можеха да носят на ръце, и напуснаха малката си къщичка, уплашени от настъпващите съветски войски. Станаха микроскопична частица от огромния поток бежанци, устремил се на запад — два милиона души от Прусия, други два от север, още четири от централната част на страната и два от южните провинции. Към този поток се вливаха милиони чехи, поляци, унгарци, австрийци, българи — безчислени емигранти от цяла Европа, които се бореха да останат живи, да оцелеят.
„Да, да оцелеят“ — помисли си той. Той си спомняше как премръзнали, уморени и почти смазани отидоха с майка му до едно сметище близо до Нюрнберг. Селата бяха опустошени от войната и даже градовете разрушени, майка му бе обезумяла да намери чайник — бяха откраднали техния през нощта, а бе невъзможно да купят даже ако имаха пари. „Трябва да имаме чайник, за да преваряваме водата, или всички ще умрем, ще хванем тиф или дизентерия! Не можем да живеем без преварена вода“ — беше извикала тя. Така че той тръгна с нея, облян в сълзи, убеден, че само си губят времето, но все пак бяха намерили един чайник. Беше стар и очукан, с огънат чучур и разхлабена дръжка, но имаше капак и не течеше. Сега чайникът беше чист и лъснат, стоеше на почетно място върху камината в кухнята на селската им къща близо до Фрайбург в Блек Форест, където бяха жена му, синовете и майка му. И един път годишно, навръх Нова година, майка му правеше чай в този чайник. А когато той си беше вкъщи, се смееха заедно, той и тя. „Ако повярваш достатъчно силно, сине, и опиташ — казваше винаги тя, — ще намериш своя чайник. Не забравяй никога, че ти го намери, не аз.“
Внезапно се чуха предупредителни викове. Той се обърна и видя три военни камиона да минават бързо през портала: единият караше с пълна скорост към кулата, а другите два — към неговите хангари. Камионите спряха и от тях се изсипаха революционери от Зелените ленти, разпръснаха се по цялата база. Двама мъже тръгнаха към него с насочени оръжия, викаха на фарси, който той не разбираше, а другите започнаха да обкръжават хората му в хангара. Вцепенен, той вдигна ръце, сърцето му биеше лудо от ненадейното нападение. Две Зелени ленти, брадати, потни от възбуда и страх, натикаха дулата на пушките си в лицето му и Руди трепна.
— Аз не съм въоръжен — изпъшка той. — Какво искате? А?
Никой не му отговори, просто продължиха да го заплашват. Зад тях виждаше хората си — избутваха ги от фургоните на площадката. Други нападатели се качваха в хеликоптерите, претърсваха ги, небрежно преобръщаха приборите, един изхвърли грижливо сгънатата спасителна жилетка от джоба на седалката. Яростта му надделя над ужаса.
— Хей, Sie verrukten Dummkopfe — извика Руди. — Lassen Sie meine verruckten Flugzeuge allein10! — И без да си дава сметка, той разблъска пушките и се втурна към хеликоптерите. За момент изглеждаше, че двамата иранци ще го застрелят, но те просто хукнаха след него, настигнаха го и го обърнаха към себе си. Единият вдигна пушката, за да го удари с приклада по лицето.
— Стой!
Мъжете замръзнаха.
Онзи, който извика командата на английски, беше на тридесет и няколко години, добре сложен, с груби дрехи, със зелена лента на ръкава, набола брада, тъмна чуплива коса и тъмни очи.
— Кой е дежурният?
— Аз! — Руди Луц освободи ръцете си. — Какво правите тук? Какво искате?
— Превземаме тази база в името на исляма и революцията. — Английският на непознатия беше почти без акцент. — Колко войска има тук, колко въздушен персонал?
— Николко. Няма войска — няма го персоналът от кулата, само ние сме — отвърна Руди, опитвайки се да си поеме дъх.
10
Смахнати тъпанари, оставете хеликоптерите ми на мира! (нем.) — Б.пр.