Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Дръжте се като шеф, за Бога!
Шотландският му акцент беше най-хубавата музика в живота на Петикин — ръката му се пресегна и отблъсна китката на най-близкия нападател. Един от останалите понечи да вдигне пушката си, но капитанът го забеляза и рязко издърпа взривателя на гранатата, без да спира да я полюшва небрежно. Едновременно с това движение войниците му насочиха автоматичните си пушки срещу иранците. По-възрастният се ухили и стисна дръжката на ножа си.
— Готов ли е за полет хеликоптерът ви? — попита капитанът.
— Да… — промърмори Петикин. — Готов е.
— Тогава го вдигайте във въздуха и изчезвайте по най-бързия начин. Не забравяйте да оставите вратите отворени и да ми дадете знак с палец, когато сте готов за старт. Май ще се наложи да ви правим компания. — Капитанът се извърна към единия от войниците си и рязко му нареди: — Тенцинг, отивай с него!
После отново премина на фарси и започна да ругае иранците, сочеше им противоположния край на летището, където битката продължаваше, макар и с поотслабена интензивност. Тенцинг побутна все още замаяния Петикин и го поведе към хеликоптера.
— Моля ви, побързайте, сахиб — рече той и се облегна на едната от отворените врати с насочена към тълпата пушка. Петикин нямаше нужда от втора покана.
През портала нахлуха нови бронирани коли, които не им обърнаха внимание, и се насочиха към пистата. След тях се появиха големи полицейски и военни формирования, които се пръснаха край оградата в отчаян опит да изолират базата от настъпващата към нея тълпа, чийто тътен ясно се долавяше. Офицерът от САВАК нервно размени няколко думи с английския капитан, хората му извръщаха разтревожени лица към портала, от който все по-ясно се разнасяше ревът „Аллах е велик“, накъсван от автоматична стрелба и експлозии. На двеста метра от оградата се появи авангардът на огромната тълпа, една паркирана наблизо кола лумна като факла.
Когато чу включването на моторите, полицаят ядосано се извърна към хеликоптера, но в същия момент през портала нахлуха тълпи въоръжени младежи с цивилни дрехи. „Муджахидини!“, изкрещя някой, войниците се скупчиха и откриха огън. Прикрити зад бронираната кола, капитанът и вторият войник хукнаха към хеликоптера и скочиха вътре. Петикин даде пълна газ, вдигна тежката машина на сантиметри от посърналата трева, изви рязко, за да заобиколи един горящ камион, и с полюшване започна да набира височина. Капитанът залитна, почти изпусна гранатата от резкия завой, пръстите му не успяха да вкарат предпазната игла в дупката й. Седнал на предната седалка, той се вкопчи здраво в нея, отвори вратата и пусна гранатата навън. Остана приведен, докато се увери, че тя пада на празно място.
— Отлично! — усмихна се той при тътена на експлозията, после затвори вратата, закопча предпазния си колан и хвърли поглед към войниците зад себе си.
Петикин за миг зърна вдигнатия му палец — беше зает да се измъкне час по-скоро от района на Техеран. Когато градът остана назад, той снижи машината над обсипаните с редки храсталаци хълмове, пое курс далеч от населени места и се зае да провери дали няма пробойни от куршуми. Едва след като се увери, че хеликоптерът е невредим, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.
— Господи, капитане, не зная как да ви благодаря! — рече той и протегна ръката си. Главата продължаваше да го боли. — Отначало ви взех за кошмарен мираж, капитан…
— Рос. А това са сержант Тенцинг и ефрейтор Гуенг.
Петикин стисна ръцете на войниците и също им благодари. Бяха дребни и жилави мъже, здрави като скали. Тенцинг беше доста възрастен, може би някъде към петдесетте.
— Небето ви прати, Господ да ви благослови! — усмихна се Петикин.
Рос отвърна на усмивката му. Ослепително белите му зъби контрастираха на фона на почернялото, му лице.
— Честно казано, нямах представа как ще се измъкнем от цялата бъркотия — поклати глава той. — Трябваше да очистим онзи полицай, а това е опасна работа, дори когато става въпрос за агент на САВАК.
— Прав сте — кимна Петикин, убеден, че за пръв път в живота си вижда толкова сини очи. Младежът положително нямаше и тридесет години. — Но какво, по дяволите, стана в базата?