Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Благодаря — рече офицерът и му върна изтъркания от честа употреба документ. Нощният въздух отново се огласи от далечни изстрели и викове, войниците наостриха уши и нервно се заоглеждаха. — По-добре не излизайте след настъпването на тъмнината, ага. Лека нощ.
— Благодаря, лека нощ — отвърна Макайвър и се отдалечи.
Запита се дали са лоялисти, или бунтовници, после си представи, че някои армейски части се бунтуват, а други не, представи си и цената, с която ще бъде заплатено създаденото положение. Измина пресечката, която го отделяше от парка, пуста и тъмна като всичко наоколо. Не много отдавна тук бликаше живот, всичко беше потопено в ярка светлина, хората бяха щастливи и весели. „Най-много ми липсва смехът — помисли си той. — Един Господ знае дали отново ще го върне в сърцата на хората.“
Денят му протече кошмарно, без телефон, с отвратителна радиовръзка с Ковис и никаква с останалите бази. Отново никой от служителите му не се появи на работа и това още повече го ядоса. На няколко пъти се опита да изпрати телекс на Гавалан, но не успя да се свърже. „Утре ще е по-добре“ — окуражи се той и ускори крачка. Пустите улици му действуваха на нервите.
Блокът им беше на пет етажа, държаха един от мансардните апартаменти. Стълбището беше зле осветено, тъй като токът беше слаб, асансьорът не работеше от месеци. Уморено се заизкачва по стъпалата под унилата светлина на слабите крушки. Но свещите в жилището му горяха ярко и настроението му веднага се подобри.
— Здравей, Джени — извика той, заключи и свали старата си английска грейка. — Време е за уиски!
— Дънкан, аз съм в трапезарията, ела за минутка.
Той прекоси коридора, изправи се на прага на трапезарията и зяпна от изненада. Масата беше отрупана с десетки ирански блюда и купи с плодове, свещите ярко блестяха. Лицата на Джени и Шаразад грееха насреща му.
— Помогни ми, Господи! Това е твоя работа, нали, Шаразад? Много се радвам да те видя и…
— Аз също, Мак! С всеки изминат ден се подмладяваш, същото важи и за Джени… Съжалявам, че ви досаждам, но… сетих се, че вчера беше годишнината от сватбата ви, тъй като е точно пет дни преди рождения ми ден. — Гласът на Шаразад беше сочен и жизнен. — Освен това зная, че много обичаш задушено агнешко, пиле и разни други неща… Донесохме ги с Хасан и Дева, не забравихме и свещите… — Беше висока само метър и шестдесет, но притежаваше изключителната персийска красота, обезсмъртена от Омар Хаям. Стана и добави: — Е, ти се прибра и аз мога да си вървя.
— Чакай, чакай! Защо не останеш да хапнеш с нас.
— Не мога, дори и да искам. Тази вечер баща ми дава прием и държи на моето присъствие. Това тук е просто един малък подарък от мен, ще ви оставя Хасан да сервира и да прибере. Желая ви приятно прекарване. Хасан, Дева! — извика тя, прегърна първо Джени, после и Макайвър, и изтича към изхода, където я чакаха прислужниците. Мушна ръце в коженото си палто, което услужливо й държаха, обви яката около шията си, изпрати въздушна целувка на Джени и излезе, следвана от прислужницата.
Хасан — висок тридесетгодишен мъж с ослепително бяло сако и черни панталони, заключи след тях с широка усмивка на уста.
— Да сервирам ли вечерята, госпожо? — обърна се към Джени той на фарси.
— Да, моля — отвърна тя с щастлива усмивка. — След десет минути, защото господарят първо ще изпие едно уиски.
Хасан незабавно се отправи към бюфета, наля питието, донесе чаша вода и се оттегли с поклон.
— Господи, Джен, съвсем като някога! — усмихна се доволно Макайвър.
— Като кога, глупчо? Не живеехме ли така само допреди няколко месеца?
Това беше вярно. Само допреди няколко месеца държаха двойка икономи. Жената беше изключителна готвачка както на европейска, така и на иранска храна, мъжът беше приятен, лекомислен бърборко. Макайвър го наричаше Али Баба. И двамата изчезнаха без предупреждение като повечето свои съотечественици, които работеха при чужденци.