Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
— Едва ли ще намерим по-сухо място — отбеляза По. — Няма как да запалим огън, но поне няма да спим под дъжда.
— Винаги може да се запали огън — възрази Катса. — Аз ще го наклада, а ти намери нещо за готвене.
По взе лъка и тръгна между дърветата със скептично изражение, а Катса се залови да запали огън. Не беше лесно в свят, подгизнал от вода. Борът обаче бе опазил сухи игличките, нападали близо до ствола му, и тя изрови шепа листа и две-три клонки, които не бяха съвсем мокри. След няколко удара на ножа и няколко нежни дихания едно пламъче, заслонено от дланите й; заоблизва влажната кула от подпалки. Усети топлината му върху лицето си, сведено над него. Почувства задоволство. Умееше да пали огън. Когато пътуваха с Ол и Гидън, тя отговаряше за огъня.
Поредното доказателство, разбира се, че не е необходимо да разчита на другиго, за да оцелее.
Остави пламъчето и тръгна да търси с какво да го подхрани. Когато По се върна в лагера им, мокър до кости, тя погледна с благодарност тлъстия заек в ръката му.
— Дарбата ми определено се развива — констатира той, бършейки капките от лицето си. — Откакто навлязохме в тези гори, усещам по-ясно животните. Заекът се криеше в дупка в дърво. Нямаше да разбера, че е там, ако… — млъкна при вида на малкия, задимен огън. Погледа я как раздухва жарта и го подсилва с клонки и съчки. — Как успя, Катса? Невероятна си!
Тя се разсмя. Той приклекна до нея.
— Хубаво е, че те чувам да се смееш. Днес си толкова притихнала. Знаеш ли? Много ми е студено. Не го усещах, докато не ме лъхна топлината на огъня.
По се грееше, приготвяше вечерята и говореше. Катса започна да отваря торбите и да провесва одеяла и дрехи по най-ниските клони на бора, за да ги изсуши. Когато месото зацвърча над пламъците, По дойде при нея. Разгъна картите и поднесе овлажнелите им краища до огъня. Отвори кесията с лекарства от Рафин и ги разгледа, подреждайки пликовете с надписи по камъните да съхнат.
Лагерът им беше уютен; капките барабаняха по земята, огънят ги топлеше, обвиваше ги мирис на дърва и препечено месо. По бърбореше непринудено. Катса поддържаше огъня и му се усмихваше. Тази нощ заспа под влажното одеяло, сигурна, че ще оцелее навсякъде, дори сама.
Събуди се посред нощ. Уплашена, сигурна, че По го няма и е останала сама. Навярно беше сянка от сън, промъкнала се в съзнанието й, преди да се стопи, защото дочу дишането му през равномерното ромолене на дъжда. Надигна се и различи силуета му на земята до нея. Пресегна се и го докосна по рамото. За да е сигурна. Не беше я изоставил; бе тук и двамата пътуваха през съндърската гора към границата на Монсий. Легна отново и в мрака се вгледа в очертанията на заспалото му тяло.
Все пак щеше да приеме закрилата му при необходимост. Гордостта нямаше да й попречи да приеме помощ от този приятел. И без друго вече й бе помагал по хиляди начини.
Тя също щеше да го защитава яростно, ако се наложи. Ако битките го изтощят, ако му потрябва подслон, храна или огън в дъжда. И всичко, което е по силите й да му осигури. Щеше да го пази от всичко.
Въпросът беше уреден. Катса затвори очи и заспа.
Не знаеше какво й има, когато се събуди на другата сутрин. Изпитваше непонятен гняв към него. Обяснение нямаше и навярно той го разбра, защото не попита. Отбеляза само, че дъждът е спрял. Изгледа я мълчаливо как си навива одеялото, сякаш него го няма, и си натовари багажа върху коня. Докато яздеха, сякаш пак не го виждаше. И макар да нямаше начин да не е усетил силата на гнева й, той не продума.
Не се ядосваше, задето един човек й предлага помощ и закрила. Това би било нечувана самонадеяност, а тя знаеше, че самонадеяността е глупост. Трябваше да се стреми към смирение. Ето още един начин, по който По й помагаше. Подтикваше я към смирение. Ала не… не беше това. Просто никога не бе молила за човек, комуто да се доверява и за когото да е готова да направи толкова много. Не беше молила за човек, чието отсъствие, ако се събуди посред нощ, да я хвърли в отчаяние — не заради закрилата, която ще изгуби, а просто защото копнее да е с него. Не беше молила за човек, с когото иска да бъде.
Катса не понасяше несвързаните си мисли. Затвори се в мрачна черупка и започна да отпъжда всяка мисъл, дръзнала да се прокрадне в ума й.
За да отпочинат конете, спряха до езеро, преляло от дъждовната вода. По се облегна на едно дърво и задъвка залък хляб. Наблюдаваше я спокойно, мълчаливо. Тя не го поглеждаше, но усещаше как очите му я следят, без да се отлепят от нея. Направо я изкарваше от кожата й, като стоеше облегнат там, ядеше и не откъсваше от нея сияйните си очи.