Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Зад него прошумоляха листа. Сепна се, но май нямаше нищо по-тревожно от повей. Затова пък от другата страна на огъня изтракаха разместени камъчета, нечия сянка затъмни осветените стволове. Сянката се появи отново до спалния чувал, удари свирепо по постелята, после изруга и я ритна настрана.
Лиан се прокрадна към пътя и излезе до някакъв кон, вързан за едно дръвче. Щом пристъпи към животното, то изцвили, разтърси глава, издърпа поводите от клона и бързо закрачи през гората. Някой кресна… и Лиан позна гласа. Търлю! Припряно откърши един клон и тръгна предпазливо след коня. Недалеч от огъня животното подрипваше и хапеше въздуха, а сенешалът висеше на юздата и се опитваше да го укроти.
Под крака на Лиан изпращя съчка, Търлю се извъртя, зърна го и скочи към него с нож в ръка. Лиан замахна с меха, залитна и преди да се опомни, лицето му се зарови в нападалите листа. Ръката на сенешала се стегна около шията му, острието на ножа опря в гръкляна му.
— Защо? — изхленчи Лиан.
Търлю грубо го обърна по гръб и блъсна главата му в земята.
— Мразя те, изчадие на предателската зейнска сган! — Съскаше толкова злобно, че поръси лицето на младежа със слюнка. — Все се фукаш със сладкото си гласче и се перчиш с почестите. От години си мисля как да те стъпча. Падна ми най-после!
Лиан се заизвива. Върхът на ножа се премести над сърцето му.
— Пък аз набеждавах Уистан!
— Онзи стар глупак ли? Тъкмо се зарадвах, че го убедих, а той ти даде цяла кесия злато и те отпрати не къде да е, а при Мендарк! Всеки летописец в Чантед ще се съгласи да му отсекат дясната ръка, стига Мендарк да го вземе при себе си!
— Но… аз нищо не съм ти направил. Почти не те познавам.
— Тъй ли било? Твърде добре си спомням как те доведоха в Чантед — циврещ сополив дребосък. Натресоха те в моя клас, а аз бях първенец преди да дойдеш. Измести ме някакъв си долен зейн…
— Изобщо не помня — възрази Лиан, жегнат от желанието да го уязви още по-силно. Не бе забравил обаче подмазващото се червейче от първите си години в Школата. Търлю си беше все същият. — Първенец, а? Ти си чиновник, а не летописец.
— Провалих се заради тебе. Ти ме съсипа. И сега ще ти го върна тъпкано.
— Бездруго с този твой глас нямаше да те изтърпят като разказвач.
Търлю го зашлеви и се изкикоти гадно.
— Аа, даде ми идея. Много по-приятна, отколкото просто да те заколя. Я да видим колко ще си хубав без нос, как ще разказваш без език и що за мъж ще си като ти пръжна оная работи в тигана. — Опита се да разтвори зъбите му с ножа. — Хайде, оплези се…
12. Странноприемницата в Тулин
Лиан никога не бе изпадал в такъв смъртен ужас. Пръстите му — шареха безцелно по земята — напипаха гърлото на меха с вода и той замахна с все сила, Търлю се обърна неволно, мехът го плесна по носа, спука се и заля и двамата. Сенешалът се закашля. Лиан изби с юмрук ножа, събори го и затисна гърдите му с един сух дънер. Търлю хъхреше и едва си поемаше въздух. Лиан върза ръцете му с каишката на меха.
— Махни това от мен! — изпищя Търлю.
Младежът затисна дънера с крак, за да не се търкулне, хвърли още клони в огъня и каза:
— Какво пък толкова? — Говореше на пленника си с нехайното любопитство на разказвач, който търси нова тема за сказание.
В играещата светлина на пламъците видя огромен мъхнат паяк: беше излязъл от пукнатина в сухото дърво в пълзеше към брадичката на сенешала.
— Ама защо е тази паника? — добави Лиан. — Най-обикновен черен паяк.
Паякът спря до дебелите влажни бърни на Търлю, той завъртя глава и изкрещя:
— Убий го веднага!
— Допреди малко ти се канеше да убиеш мен — напомни злорадо Лиан. — На твое място щях да мирувам. Стига ти и едно ухапване…
Сенешалът замря. Младежът издърпа една главня от огъня и видя, че паякът не е мъхнат, а стотици дребни паячета са се вкопчили в тялото на майка си. Потръпна. И той не беше любител на подобни твари.
Паякът пробяга по челото на Търлю и Лиан го смачка с един удар на спукания мях. Мъничките паячета се разхвърчаха на всички страни, потърсиха убежище в косата, ушите и носа на сенешала. Писъците на нещастника не секнаха, докато Лиан не изля малкото останала вода върху главата му.
Не беше жесток по природа и изгуби желание да изтезава врага си. Завлече го до коня, провеси го по корем на седлото и го върза. Въпреки стегнатите ремъци Търлю се гърчеше и опитваше да стигне с ръце до ухото си, защото паячетата гъделичкаха непоносимо. Лиан ядосано плесна коня, който хвърли къч — само педя не стигна да му сцепи главата — и после пое в мързелив тръс по пътеката. Виковете на Търлю се чуваха дълго.