Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Гералт закрачи забързано, за да се сгрее и освести. Всичко започна с мечовете, мислеше си той, докато шляпаше из локвите. Как се беше изразил Лютичето? Поредица от неудачни съвпадения и нещастни случаи? Първо изгубих мечовете си. Не минаха и три седмици, и изгубих и коня си. Останалата в Сошница Плотка най-вероятно щяха да я изядат вълците, освен ако някой не я намери и присвои. Мечовете, коня. А после какво? Страшно е да си помисли човек.
След едночасово бродене из блатото той се озова на по-сух терен, а след два часа излезе на утъпкан път. Половин час по-късно стигна до кръстопът.
На кръстопътя имаше пътеуказател, стълб с наковани дъски, показващи четирите посоки на света. Всичко беше нацвъкано от прелитащите птици и нагъсто осеяно с дупки от стрели. Очевидно всеки, който минаваше оттук, се смяташе за задължен да стреля по пътеуказателя с арбалет. Така че, за да прочете надписите, човек трябваше да се приближи съвсем близо.
Вещерът се приближи. И разчете посоките. На дъската, която сочеше на изток — според местоположението на слънцето, — пишеше Хипира, противоположната сочеше към Тегмонд. Третата дъска показваше пътя към Финдетан, а четвъртата не се знаеше накъде, защото някой беше замазал надписа със смола. Въпреки това Гералт знаеше приблизително накъде води.
Телепортът го беше изхвърлил в междуречието, което се образуваше от двете русла на реката Понтар. Южното разклонение заради размерите си даже беше получило собствено име от картографите — в много карти фигурираше под името Ембла. Разположената между двете русла съвсем мъничка страна се наричаше Емблония. Или поне някога се бе наричала така. Отдавна не ѝ викаха Емблония. Кралството беше прекратило съществуването си преди около половин век. И за това си имаше причини.
Повечето познати на Гералт кралства, княжества и други форми на организация на властта и обществото се развиваха достатъчно добре, ако се разглеждат по същество. Вярно, че системата понякога накуцваше, но функционираше. В повечето социални общества управляващата класа управляваше, вместо само да краде и да редува хазартните игри с проституция. Само незначителна част от социалния елит се състоеше от хора, които смятаха, че хигиена е името на проститутка, а гонорея е птица от семейство чучулигови. Само малка част от работниците и селяните бяха идиоти, които живееха само заради днешния ден и днешната водка, и с ограничения си ум не можеха да възприемат нещо толкова непонятно като утрешния ден и утрешната водка. Свещениците, в по-голямата си част, не изнудваха хората за пари и не се домогваха до малолетните, а си стояха в храмовете, посвещавайки се на опитите да разгадаят неразгадаемите загадки на вярата. Психопатите, изродите, злодеите и идиотите не се допускаха в политиката и на отговорни длъжности в правителството и администрацията, а се занимаваха с разрушаването на личния си живот. Селските глупаци си седяха в селата, при хамбарите, и не се опитваха да се правят на народни трибуни. Така беше в повечето страни.
Но кралство Емблония не принадлежеше към мнозинството. То се отнасяше към малцинството по всички гореизброени признаци. И по много други.
Затова започна да запада. И накрая изчезна. За това се погрижиха могъщите му съседи Темерия и Редания. Въпреки политическата си некомпетентност Емблония притежаваше едно определено богатство. Тя се намираше в алувиалната долина на река Понтар, която в продължение на векове по време на разливите отлагаше тук тиня. Заради тези наноси се беше образувала плодородна, благодатна за селско стопанство почва. При управлението на емблонските власти прекрасната почва скоро започна да се превръща в обрасла крайбрежна пустош, на която можеха да се засадят много малко неща, а още по-малко да се приберат. Междувременно Темерия и Редания отчетоха значително увеличение на населението си и земеделското производство придоби първостепенно значение. Почвата на Емблония силно ги привличаше. Двете разделени от река Понтар кралства, без да се церемонят, си поделиха Емблония и изтриха името ѝ от картата. Частта, анексирана от Темерия, нарекоха Понтария, а частта, която се падна на Редания, стана Приречие. На плодородните почви се настаниха тълпи от заселници. Под надзора на ефективни управници, в резултат на прилагането на разумно сеитбообращение и отводняване, регионът, макар и малък, скоро се превърна в истински селскостопански рог на изобилието.
Не след дълго започнаха конфликтите. Колкото по-голяма реколта даваха понтарските алувиални почви, толкова по-яростни бяха те. Договорът, определящ границата между Темерия и Редания, съдържаше клаузи, които позволяваха по-свободна интерпретация, а приложените към него карти бяха безполезни, тъй като картографите не си бяха свършили работата както трябва. Самата река също внесе своята лепта — след продължителния дъждовен период тя промени коритото си и го премести на разстояние от две до три мили. И така рогът на изобилието се превърна в ябълката на раздора. На преден план излязоха плановете за династически бракове и алианси, започна обменът на дипломатически ноти, митнически и търговски войни. Увеличиха се пограничните конфликти, кръвопролитието изглеждаше неизбежно. Накрая се стигна и до него. А след това то се превърна в редовна практика.