Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Обичам те, Мириамел.

Дъхът й спря. Внезапно тя усети някакъв студен спазъм в стомаха си.

— Не, Саймън — прошепна тя. — Не го казвай.

— Но това е истина! Мисля, че те обичам, откакто те видях за първи път горе на кулата със слънцето в косите ти.

— Не можеш да ме обичаш. — Искаше да го отблъсне, но не й стигаха силите. — Нищо не разбираш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти… ти не можеш да ме обичаш. Грешно е.

— Грешно? — възкликна гневно той. Тялото му се разтресе до нейното, но сега вече от едва сдържана ярост. — Защото не съм благородник ли? Не съм достоен за една принцеса, така ли? — Той се надигна и коленичи в сламата до нея. — Проклета да е гордостта ти, Мириамел. Аз победих дракон! Дракон — истински дракон! Това не ти ли е достатъчно!? Да не би да предпочиташ някой като Фенгболд — един уб-б-биец, но уб-биец с титла?

Едва се сдържаше да не се разплаче.

Суровите му думи разкъсваха сърцето й.

— Не, Саймън, не е това! Нищо не разбираш!

— Кажи ми тогава! — почти викна той. — Кажи ми какво не разбирам!

— Причината не си ти. Причината съм аз.

Настъпи дълга тишина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти не си виновен за нищо, Саймън. Знам, че си смел и предан, и всичко останало. Причината е в мен, Саймън. Аз съм тази, която не заслужава да бъде обичана.

— За какво говориш?!

Тя въздъхна дълбоко и тръсна яростно глава.

— Не искам да говоря повече. Остави ме на мира, Саймън. Обичай някоя друга. Много са тези, които ще са щастливи да те имат.

И се извърна с гръб към него. Сега, когато имаше най-голяма нужда от облекчението на сълзите, те не идваха. Изпитваше смесица от всевъзможни объркани чувства.

Той я стисна за рамото.

— В името на окървавеното Дърво, Мириамел, би ли ми обяснила!? Какви ги говориш?

— Аз не съм чиста, Саймън. Не съм девствена.

Най-после. Успя да го каже.

Минаха няколко мига, преди той да успее да проговори.

— Какво?

— Бях с мъж. — Щом беше започнала, беше много по-лесно, отколкото предполагаше. Сякаш говореше друг човек. — Благородникът от Набан, за когото ти споменах, който ни взе с Кадрах на кораба си. Аспитис Превес.

— Изнасили ли те? — Той беше като зашеметен, но в гласа му набъбваха нотки на ярост. — Този… този…

Смехът на Мириамел беше кратък и горчив.

— Не, Саймън, не ме изнасили. Държеше ме като своя затворничка, но всичко стана след това. Той наистина се оказа чудовище, но аз го допуснах в леглото си, без да се съпротивлявам. — И накрая, за да сложи точка веднъж завинаги, за да я остави Саймън на мира и за да не му причинява повече страдания след тази нощ, тя добави: — Аз също го исках. Стори ми се красив. Аз също го исках.

Саймън изпъшка и се изправи. Дишаше тежко като току-що спасен удавник. Заприлича й на хванато в капан животно. Той изстена и се втурна навън, в стихващата буря.