Гибелта на царете [bg]

В покоите на царицата имаше запален огън и те седнаха заедно на един диван. Андромаха й разказа за първата си среща с Хеликаон и за битката в двореца на Приам. Разказа й за Халисия и Декс. Каза на Пенелопа за болестта на Хеликаон и раната, която не искаше да зарасне.

— После, една нощ, треската му отслабна — каза тя.

— И ти беше с него?

— Да. — Андромаха извърна поглед.

— И никой друг?

Младата жена кимна и между тях настана тишина. Пенелопа не я наруши, а остана смълчана в очакване. Накрая Андромаха пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Хектор е добър човек и скъп приятел — каза тя. — Той обича сина ми.

Пенелопа бе шокирана от тези думи, но не го показа. Той обича сина ми.

— Хеликаон знае ли?

— Какво да знае?

— Че той е бащата на детето ти?

Очите на Андромаха се разшириха, когато осъзна какво е издала.

— Не… и не бива! Не може! През целия си живота е бил разкъсван от вина, първо заради майка си, която се е самоубила пред очите му, после защото не е могъл да спаси малкия Дио, а накрая и Халисия. Ако научи, това само ще му причини още страдания!

— Успокой се, Андромаха. Ние сме приятелки. От мен няма да излезе нищо. Няма да кажа дори на Одисей. Обещавам ти. Хектор знае ли?

— Да, казах му веднага — отвърна Андромаха едва чуто. — Но само той и аз знаем, а сега и ти. Жизненоважно е Приам да не научи. Той ще убие Астианакс и мен, а после ще намери и Хеликаон, ако може. Така е по-добре. Това е единственият начин. Но е толкова трудно — прошепна тя.

— О, мила моя, съжалявам за страданието ти. Но трябва да вземеш решение и мисля, че имаш само един избор. Знаеш какъв е той.

Андромаха кимна и от очите й потекоха сълзи. Пенелопа постави ръка на рамото й. Нямаше какво повече да се каже.