Гибелта на царете [bg]

Тя хвана ръцете на всеки от синовете си и ги погледна с любов. Астианакс имаше нейната огнена коса и сините очи на Хеликаон, а на красивото му лице се виждаше ужасяваща рана от меч, наследство от битка със сикулите преди осем години, когато почти бе загинал, спасявайки брат си. Въпреки това щом се усмихнеше, изглеждаше точно като баща си. Декс имаше светлата коса на майка си и мощното телосложение и тъмните очи на асирийския си баща. Беше приел името Илос в знак на вярност към осиновилия го народ, но местните го наричаха Юлос.

— Готова съм — каза им тя. — Сбогувах се.

Беше прекарала цялата нощ, раздирана от мъка край погребалната клада на царя, с разбито и пресъхнало сърце, лишена от надежда душа и облени в сълзи лице и ръце. На сутринта бе изсушила очите си, беше целунала студените му устни и чело и го бе оставила.

Сега Астианакс се обърна и по даден сигнал десетки мъже подпряха рамене на „Ксантос”. Чу се стърженето на дървото по пясъка и скърцането на протестиращите греди, после старият кораб отново се озова във водата. Мачтата бе разглобена, а рулят завързан. Галерата бе напълнена с ароматни кедрови клонки и билки. В средата върху златен плат бе поставено тялото на Хеликаон. Беше облечен в проста бяла роба, а на гърдите му лежеше Мечът на Аргуриос. Носеше само един стар сандал на десния си крак.

Когато дрейфуващият кораб стигна средата на реката и бе подхванат от течението, слънцето докосна хоризонта. Андромаха се наведе да вдигне лъка си. Сложи главата на една стрела в огъня и тя пламна ярко. Постави я на тетивата и затвори очи, за да призове някогашната си сила и кураж. После въздъхна и я изстреля.

Стрелата се понесе в небето като издигаща се звезда, наклони се и удари кораба в кърмата. Моментално избухнаха пламъци. В следващите мигове стрелците, разположени по дължината на брега, изстреляха своите огнени стрели по кораба. Последва експлозия от пламъци и „Ксантос” бе осветен от кърмата до носа. Огънят беше толкова ярък, че хората по брега закриваха очите си, а грохотът на горящото дърво приличаше на гръмотевица. Високо в синьото небе, подхванат от топлия въздух, се издигна орел.

Неканени, в ума на Андромаха изникнаха лица — Хектор, най-храбрият сред троянците, братята му Диос и Антифон, разказвачът Одисей, храбрите микенски войни Аргуриос, Калиадес и Банокъл. И Хеликаон, нейният любим, съпруг, пазителят на сърцето й.

„Вървях редом с герои”, помисли си тя.

Андромаха почувства как сърцето й отново се изпълва и се усмихна. После вдигна лъка си в юмрук като последен знак за сбогом, докато горящият кораб се носеше на запад.