Бляскавият двор [bg]

– Още се съвземам от първия път – подхвърли той иронично. Застана до лавиците. –Добре, да действаме. Който не рискува, не печели.

Обви ръце около кръста ми и ми помогна да се повдигна, докато успях да стъпя на една лавица и да се хвана с ръце за друга, по-висока. Бях напъл­но сигурна, че при тази маневра всичките ми поли и фусти се озоваха в лицето му, но след няколко мига успя да ме пусне, докато аз про­дъл­жих да се крепя, и бавно се закатерих нагоре.

– Ще те хвана, ако паднеш – обади се той услужливо.

– Няма да падна. Бъркаш ме с някое безпомощно момиче, кое­то се стряска от нечестно поведение.

– Моя грешка.

Въпреки дръзките си думи насмалко не изгубих опора, когато корабът отново се разлюля рязко. Досега бяхме плавали в относително спокойни води и заради днешните бурни условия вече беше станало трудно да се придвижваме нормално из кораба – а какво оставаше пък, когато се опитваш да се покатериш по някоя лавица, докато си с рок­ля.

Стигнах до горния шкаф и го отворих, слисана от онова, кое­то видях. Храна. Но не сушената и безвкусна, коя­то поглъщахме всеки ден. Пред мен се разкриха все­въз­мож­ни деликатеси в стъклени буркани: сушени стафиди, ядки, карамелени плочици, лимонови бисквити... Редом с тях в тайнствени кутии и торбички се съдържаха други скрити наслади.

– Виждаш ли малка зелена тенекиена кутия? – попита Сед­рик. – Това ни трябва.

След няколко минути търсене открих кутията. Метнах я надолу към него и започнах да слизам. Този път беше малко по-лесно, както защото бях по-сигурна къде да стъпвам, така и защото колкото повече се доближавах до пода, толкова по-малко ме беше страх да не се нараня. Когато вече бях почти там, Сед­рик ме хвана отново през кръста и ме смъкна до долу.

– Лесна работа – заявих.

Той понечи да ме пусне, но нова вълна блъсна и двама ни. Хвана ме по-здраво, премествайки тежестта си, така че да останем изправени. Някои от предметите в стаята се хлъзнаха от внезапното движение, но повечето бяха занитени. Сед­рик ме пусна едва когато всичко затихна.

– Е? – попитах. – Струваше ли си?

Той отвори тенекиената кутия:

– Ти ми кажи.

– Медени сладкиши! Как така?

– Капитанът обича сладки неща и след като ти каза, че би убила за няколко, прецених, че е по-доб­ре да се погрижа за безопасността на всички. Искаш ли един?

– Не, искам ги всичките – казах. – Но нека да се върнем в товарното помещение, преди да ни хванат тук.

Проверихме коридора, преди да се измъкнем, но отново по-голямата част от екипажа почти не ни забеляза. Движеха се бързо и ловко по люлеещия се под, докато ние със Сед­рик трябваше от време на време да спираме и да се държим за стените. Когато най-накрая успяхме да стигнем до нашето помещение, забързахме обратно към къта ми за рисуване да си поделим плячката.