Драконите на изчезналата луна [bg]

Сега задачата му беше изпълнена и можеше да се завърне в относителната безопасност на имението. Независимо от всичко обаче не си тръгваше, и то с риск за живота си, понеже вече му бе известно, че Галдар го счита за шпионин. Интересното бе, че дори и по този начин никой не му обръщаше особено внимание. Никой не го наблюдаваше. Можеше да отиде където си поиска и да разговаря с всеки. Вярно, не го допускаха във вътрешното обкръжение на Мина, но едва ли губеше много, понеже момичето така или иначе нямаше тайни от никого, защото съвсем свободно отговаряше на всеки, който се осмелеше да я запита, какво смятат да направят тя и нейният Един бог. Джерард не можеше да не признае, че подобна изключителна увереност му вдъхваше смразяващ респект.

Остана в Солантас с мисълта, че го прави само за да види дали Мина и войниците й наистина ще отпътуват за Санкшън, дали ще се насочат на изток. В действителност беше останал заради Одила, но успя да го признае пред себе си едва в деня, в който застъпи на стража в района на храма.

Беше заел позиция в основата на стълбите, откъдето внимателно наблюдаваше тълпата, която се беше събрала около говорещата Мина. Освен това бе разположил хората си на равно разстояние около двора с надеждата, че само с вида си войниците ще разубедят потенциалните нарушители на реда. Носеше наличника на шлема си спуснат, в случай че все пак някой от жителите на Солантас си припомнеше лицето му.

Колкото до личната охрана на Мина, рицарите под командването на минотавъра я наблюдаваха и пазеха не толкова от онези, които можеха да й навредят, колкото от стотиците богомолци и любовта в очите им. Веднага щом свърши словото си, Мина мина сред тълпата, като вдигаше децата на ръце, лекуваше болните и им разказваше за Единия бог. Скептиците просто гледаха и дюдюкаха, докато вярващите плачеха открито и се хвърляха в краката й. Междувременно хората на Джерард успяха да разтърват няколко побойници и да ги завлекат в и без друго претъпканите затвори.

Щом забеляза, че Мина най-сетне е започнала да залита от умора, Галдар пристъпи напред и обяви края на събирането. Онези, които все очакваха своя дял от извършваните чудеса, започнаха да недоволстват, ала минотавърът твърдо ги посъветва да се върнат на следващия ден.

— Почакай, Галдар — разнесе се ясният глас на Мина над виковете на хората. — Имам добри новини за жителите на Солантас.

— Тишина! — изрева минотавърът, без всъщност да има нужда. Тълпата моментално се бе смълчала и привела напред, нетърпелива да чуе думите й.