Драконите на изчезналата луна [bg]

Лицето на Джерард пламтеше тъй силно, че бе цяло чудо как металният шлем не се е стопил и разтекъл покрай ушите му. Всеки момент очакваше да почувства тежката десница на минотавъра на врата си и когато някой наистина го докосна, рицарят едва не изскочи от собствената си броня.

— Джерард? — разнесе се нечий объркан глас. — Ти ли си?

— Одила! — извика облекчено той, без да е сигурен дали да я прегърне, или да я удари.

— Значи отново стана Мрачен рицар — каза тя. — Трябва да призная, че е добра идея да ти плащат от две места едновременно, но се питам дали цялата тази работа не те обърква поне малко? Не ти ли се налага да хвърляш монета? „Коя броня да облека тази сутрин? Ези — Мрачен рицар, тура — соламниец…“

— Затваряй си устата, става ли? — сгълча я раздразнено той. Сграбчи Одила за рамото и като се огледа, за да се увери, че никой не е подслушал краткия им разговор, я отведе към един от по-уединените кътове на розовата градина. — Очевидно новата ти религия с нищо не е накърнила извратеното ти чувство за хумор. — Той свали шлема си и се втренчи още по-раздразнено в нея. — Много добре знаеш защо съм тук.

Тя го изгледа и се намръщи.

— Не си дошъл заради мен, нали?

— Не — отговори той. В крайна сметка поне отчасти беше истина.

— Добре — проясни се лицето й.

— Но след като така или иначе подхвана темата… — започна Джерард.

Лицето й отново се намръщи.

— Изслушай ме, Одила — каза младият войн съвсем искрено. — Тук съм по повеля на Съвета. Изпратиха ме да разбера дали заплахите на Мина, че ще нападне Санкшън, са верни…

— Можеш да бъдеш сигурен в това — прекъсна го студено тя.

— Да, известно ми е — рече той. — Може да се каже, че мисията ми беше успешна. Просто трябваше да събера достатъчно информация…

— Аз също — прекъсна го отново Одила. — С тази разлика, че моята мисия е далеч по-важна от твоята. Ти си тук, за да събереш информация за врага. Тук си, за да надничаш през ключалки, да броиш войници и стенобойни машини. — Тя замълча. Очите се отместиха към храма. — Докато аз съм тук, за да открия що за бог е това.

Джерард изсумтя.

Тя отново спря взора си върху него.

— Ние, соламнийците, не можем да го пренебрегваме просто защото ни кара да изпитваме неудобство, Джерард. Не можем просто да отречем присъствието му, понеже се е появил тук от името на съвсем младо момиче, а не в съюз с Господаря на Розата. Трябва да се научим да задаваме въпроси. Само по този начин ще открием търсените отговори.

— И какво откри досега? — попита без особено желание той.

— Мина е била отгледана от Златна Луна в Цитаделата на Светлината. Да, аз също бях изненадана да го науча. Златна Луна често е разказвала на Мина историята как тя е възвърнала знанието за присъствието на боговете сред хората, когато всички останали смятали, че боговете отдавна са изчезнали. Златна Луна им показала, че не боговете са напуснали хората, а обратното. Тогава Мина я попитала дали и този път не се е случило същото, но Златна Луна й отговорила, че съществуват хора, разговаряли с Паладин малко преди заминаването на боговете, и богът им е казал, че боговете са се решили на тази стъпка, за да спасят света от яростта на Хаос… Мина не повярвала на думите й. В сърцето си тя знаела, че Златна Луна греши, че на този свят не може да не е останал поне един бог. Този път обаче всичко зависело от нея, а не от Златна Луна. Тя трябвало да открие боговете. Ето защо избягала. Търсила дълго, без да затваря сърцето си, с надеждата да чуе гласовете им. И един ден това се случило… Три дни прекарала Мина в присъствието на този Един бог, учейки се да го разбира, научавайки за плановете му и начина, по който тези планове щели да се осъществят. А когато настъпило времето и станала достатъчно силна, за да понесе тежестта на поверената й отговорност, Богът я изпратил сред нас, за да ни донесе добрата вест.