Драконите на изчезналата луна [bg]

Всички таверни в града бяха затворени. Пред вратите им бяха заковани и запечатани черни ленти. Джерард знаеше поговорката, че куражът често се намира на дъното на чашата с джуджешка ракия, така че лесно можеше да разбере защо Мрачните рицари бяха постъпили по този начин. Имаше черни ленти и пред други магазини — най-често пред онези, където се продаваха магьоснически принадлежности или оръжия.

Най-сетне стигнаха и до Голямата зала, където се бе провел процесът срещу Джерард. Спомените внезапно го заляха, особени онези, свързани с Одила. Даде си сметка, че жената войн е била най-близкият му приятел, единственият му приятел, ако трябваше да бъде точен, понеже така или иначе не се сприятеляваше лесно. Вече съжаляваше, че не се е сбогувал с нея и че поне не й е загатнал с какво смята да се нагърби.

Галдар му даде знак, че продължават надолу покрай Голямата зала. Сградата гъмжеше от войници и рицари, понеже очевидно я бяха превърнали в казарма. Джерард си бе помислил, че навярно са се запътили насам, ала Галдар го поведе към старите храмове непосредствено до постройката.

Храмовете бяха построени в чест на любимите богове на соламнийците — Паладин и КириДжолит. Този на КириДжолит бе по-старият от двата и малко по-голям, понеже Орденът го смяташе за свой покровител. За сметка на това храмът на Паладин — издигнат от снежнобял мрамор — привличаше погледа с простата си, но изтънчена архитектура. В предната му част се издигаха четири бели колони. От главния портал подобно на морски вълни се разсипваха бели мраморни стълби.

Двата храма бяха свързани посредством вътрешен двор и розова градина. Именно тук отглеждаха белите рози, символа на Ордена на соламнийските рицари. Даже и след изчезването на боговете, последвано и от това на свещениците, рицарите все пак бяха запазили градината, полагайки особени грижи за розите в нея. След отпадането на религиозното им предназначение те бяха използвали постройките за обучение и място за размисъл. Скоро жителите на Солантас бяха открили безмерното спокойствие и мир, царящи тук. Градината се бе превърнала в място за разходки и тихи семейни забавления.

„Нищо чудно, че този Един бог гледа на всичко това със завистливи очи — каза си Джерард. — Самият аз бих се преместил да живея тук в секундата, в която зърна това място след дългите си странствания из Вселената.“

Пред вратите на храма на Паладин се бяха събрали доста граждани на Солантас. Портите бяха затворени и те очевидно очакваха да бъдат допуснати.

— Какво става тук, сър? — попита Джерард. — Защо са се струпали тези хора? Не възнамеряват да нападнат храма, нали?