Драконите на изчезналата луна [bg]

— Животът ще й бъде възвърнат отново — каза Галдар. — Единият бог е обещал да сътвори велико чудо.

Джерард долови странната нотка в гласа на минотавъра и го погледна стреснато. Неодобрение? Трудно му бе да го повярва. И все пак, доколкото беше запознат с расата на минотаврите, бе известно, че те са верни последователи на собствения си бог, Саргонас, който също беше минотавър. Може би Галдар бе започнал да изпитва съмнения към този Един бог? Джерард си отбеляза тази догадка като нещо, от което би могъл да се възползва по-късно.

Минотавърът блъсна рицаря и двамата продължиха по пътя си. Джерард хвърли един последен поглед към саркофага. Мнозина от надошлите граждани на Солантас бяха наобиколили кехлибарения ковчег и се удивляваха на висок глас от онова, което виждаха. Някои дори бяха застанали на колене и се молеха. Забравил да гледа накъде върви, Джерард се препъна и падна на стълбите на храма. Галдар му изръмжа, което тутакси напомни на младия войн, че ще бъде по-добре да насочи мислите си към по-належащи въпроси, ако също не иска да приключи кратката си кариера в ковчег. А и Единият бог едва ли щеше да се нагърби с още едно чудо в негова защита.

Вратите на храма се отвориха, но само за да пропуснат двамата с Галдар, за най-голямо разочарование на стеклите се отпред хора.

— Мина! — завикаха те. — Мина! Мина!

Вътрешността на храма бе прохладна и сумрачна. Бледата светлина на слънцето с мъка се провираше през разноцветните витражи на прозорците и обливаше пода в синьо, бяло, зелено и червено, пресечено на места от черни ивици. Олтарът бе покрит с бяло кадифено платно. Пред него бе коленичила нечия фигура. При звука от стъпките им в застиналия покой на храма момичето вдигна глава и погледна през рамо.

— Съжалявам, че се наложи да прекъснем молитвата ти, Мина — започна Галдар, като се опитваше да говори съвсем тихо, макар гласът му веднага да прокънтя в зловещата тишина, — но въпросът е важен. Намерих този човек в затвора. Навярно си спомняш за него. Той…

— Сър Джерард — произнесе Мина. Тя стана и тръгна по пътеката между скамейките. — Джерард ут Мондар. Ти доведе младата соламнийка при нас. Името й беше Одила. Тя избяга.

Джерард вече бе намислил историята си, но изведнъж установи, че езикът му е като залепнал за небцето. Дори не беше и помислял, че някога може да забрави тези кехлибарени очи, ала със сигурност бе забравил колко могъща можеше да бъде магията, която те упражняваха върху всеки, имал неблагоразумието да се изгуби в дълбините им. Имаше чувството, че водачката знае всичко за него, че е наясно с всяка негова постъпка от времето, когато се бяха разделили до сега, че й е известно защо е дошъл. Разбира се, че можеше да я излъже, но знаеше, че просто би си изгубил времето.