Драконите на изчезналата луна [bg]

Тя обвинително го посочи с пръст:

— Ти се боиш. Боиш да се осъзнаеш, че може би не ти управляваш съдбата си. И че може би Единият бог има план, в който за всеки от нас е отредена роля.

— Ако твърдиш, че се боя да открия, че всички ние сме роби на този Един бог, значи си права! — отвърна Джерард. — Аз сам взимам решенията си. И не желая никой бог да го прави вместо мен.

— Е, засега се справяш добре — подхвърли със сарказъм жената войн.

— Искаш ли да знаеш какво мисля по въпроса? — каза рицарят, като забоде пръст в гръдния й кош с такава сила, че я накара да отстъпи крачка назад. — Мисля, че животът ти се е превърнал в пълна каша, а сега се надяваш, че Единият бог ще я оправи вместо теб.

Одила остана вгледана в него за миг, след което се обърна на пети и понечи да се отдалечи. Джерард скочи след нея и я застави да спре:

— Съжалявам. Нямах право да ти говоря по този начин. Просто съм ядосан, защото не те разбирам. Не разбирам нищо от онова, което се случва. И, да, права си, наистина съм изплашен.

Одила не желаеше да го погледне. Просто стоеше с извърнато лице. Но и не правеше опити да се измъкне от ръката му.

— И двамата се оказахме в незавидна ситуация — каза тихо той. — И двамата сме в голяма опасност. Не можем да си позволим да се караме. Мир?

Рицарят я пусна и протегна десницата си към нея.

— Мир — съгласи се през зъби тя, като се обърна, за да разтърси ръката му. — Но не смятам, че ни грози опасност.

Наистина мисля, че дори в този момент цялата соламнийска армия да се появи пред портите на града, Мина ще ги покани да пристъпят и ще ги поздрави с добре дошли.

— С по един меч във всяка от ръцете си — измърмори едва чуто Джерард.